Мислите ми бяха прекъснати от чукане по вратата. Обърнах се сепнато. Дали нямаше да се окаже, че старият ни дом е конфискуван от Съвета? Или че ще трябва да го освободя, защото съм твърде малка да живея сама?
Отворих и заварих Роман Пикус да стои на прага.
– Да? – рекох колкото се може по-небрежно.
– Каква муха ти е влязла в главата, Вега? – попита той, местейки цигарата си с Пушливо биле от единия ъгъл на устата в другия.
– В смисъл? – попитах невинно.
– В смисъл да се местиш от Общежитието тук, разбира се.
– Луун не ме пускаше вътре с кучето, затова нямах друг избор.
Роман погледна към Хари Две, който се бе наежил и оголил малките си зъбки. Личеше, че отсега има отличен вкус по отношение на Уъговете.
– И зарад това зверче си сменила всички удобства с някакъв коптор?
– Поне си е мой коптор.
– Още си малка да живееш сама.
– Справям се сама още откакто отведоха родителите ми в Приюта. Да не мислиш, че Какус Луун се е грижил за мен? Още повече, сега без Джон ще ми е по-леко. А ако Съветът не е съгласен, може да ми го каже директно.
– Като стана въпрос – изгледа ме хитро Роман, – научи ли вече за брат си?
– Той сега живее при Моригон.
– Остарели са ти новините – рече тържествуващо той. – Говоря за повишението му.
– Повишение?
– Значи не знаеш, а?
Естествено, изгарях от любопитство, но не ми се щеше да му доставям удоволствие, като го покажа. Той хвърли фаса пред прага ми и го смачка с тока на ботуша си. После важно извади от джоба на мазното си палто лула, натъпка я с още Пушливо биле от онова, което сам продаваше на Уъговете три пъти по-скъпо, отколкото струваше, и се зае самодоволно да я разпалва. Накрая в нощния въздух се заизвиваха гъсти кълба дим.
– Та относно повишението на Джон – започна и отново млъкна, дръпвайки още два пъти от лулата, за да ме накара да чакам. Идеше ми да грабна нещо тежко и да го халосам по главата. – Направиха го специален сътрудник на Съвета.
В първия миг останах като замаяна, но бързо се окопитих.
– Но той е още Младок. Не може да заема такава длъжност.
– Нали тъкмо това ти обяснявам, Вега – рече снизходително Роман, – затова са го нарекли специален. Не бери грижа, всичко е официално, както си му е редът, с подписи и печати. Тансий го предложил, с благословията на Моригон. Останалите, щат не щат, го одобрили, с пълно единодушие. Къде ще ходят? Дори Кроун гласувал „за“, а този Уъг не се съгласява лесно.
– И какво точно прави един „специален сътрудник“ на Съвета? – попитах свъсено. Нарочно се преструвах на недоволна, защото знаех, че докато смята, че ме разстройва, ще продължи да говори и да ме зарежда с подробности.
– Ами нали знаеш, че досега Джон участваше в проектирането на Стената?
– Откъде ще знам, нали по цял ден съм на Комините...
Роман се наведе по-близо, но леко се отдръпна, когато Хари Две започна да ръмжи.
– Да, вярно. Е, вече са го назначили да надзирава целия строеж.
– Мислех, че Тансий се занимава с това – погледнах го из-косо.
– Уъговете говорят най-различни неща. На мен главата не ми увира съвсем, ама чувам, че било много сложно, имало различни препятствия и тъй нататък.
– И как ще помогне Джон?
– Тъкмо там е въпросът, нали? – ръчна ме той с мундщука на лулата. – Разбирам, че затуй са го избрали, щот’ пипето му сечало като бръснач. Добре че от цялата фамилия Джейн се извъди поне един, който да има нещо тук горе. – И той се почука по челото.
– Да не намекваш, че Върджил Джейн не е бил достатъчно умен?
– Това е минало, Вега. Сега сте само двамата с Джон. Вярно, ти се трудиш честно в Комините, успяваш да си изкараш прехраната, но само толкоз. Дотам са ти възможностите. Докато Джон е друга работа. Момчето има възможности, бъдеще.
А след този пост на специален сътрудник като нищо го виждам как с още малко зор ще стане и член на Съвета.
– Че защо му е притрябвало?
Роман изглеждаше потресен.
– Защо му е да става член на Съвета? И това питаш ти, последната Женска от рода Джейн? Толкова си се чалнала, че направо ми дожалява, като те слушам.
– Не съм последна, майка ми и баща ми са още живи.
Той изтърси пепелта от лулата си и я доугаси с подметката на ботуша си от гармова кожа. После затъкна палец в колана си и рече:
– И какво им е живото според теб? Два същински трупа, само дето още дишат.
И без да докосвам Дестин, усещах, че се е нажежила като огън. Моите бузи също пламтяха от ярост. Личеше си, че Роман иска да ме предизвика да го ударя. Затова и бе отгърнал палтото си, да ми покаже късата морта, затъкната в кожен кобур на колана му.