След работа, когато те си тръгнаха, застанах сама пред своето шкафче и повдигнах ризата си. Части от картата върху мършавия ми корем бяха избледнели дотолкова, че вече на няколко пъти се бе налагало да ги повтарям с мастило. И понеже Делф трябваше също да я запамети, бях решила да я прекопирам обратно върху пергамент – чувствах се леко неловко да се разсъбличам пред него, а и усещах, че понякога вниманието му е привлечено повече от голата ми кожа, отколкото от рисунките по нея.
Проблемът бе, че ми трябваше още пергамент, а нямах пари, за да го купя. Мина ми през ума да задигна няколко листа от офиса на Домитар, но той напоследък изобщо не го напускаше през деня – а нощем нямах повече желание да влизам в Комините, дори и за всичкия пергамент в Горчилище.
Сега, докато минавах покрай остъклената врата, тя се отвори и Домитар излезе насреща ми. Това бе удачно съвпадение, защото в главата ми тъкмо се въртеше въпрос, на който той вероятно можеше да отговори.
– Знаеш ли – започнах, – Моригон ми спомена, че баща й служил в Съвета заедно с моя дядо. А аз дори нямах представа, че дядо е членувал в него.
– Членува, но само за кратко. Беше неспокойно време в нашата история.
– И е напуснал по своя воля?
– Не съм казвал това – рече той и веднага вдигна ръка към устата си, очевидно съжалявайки за изтърваните думи.
– Неспокойно време? Да нямаш предвид Битката на зверовете, за която са ни преподавали на Обучението? Но нали тя се е състояла по-отдавна, когато дядо още не е бил роден?
– Няма защо да будим спящите кучета, Вега. Това е най-добрата политика.
– По дяволите спящите кучета, Домитар! Трябва ми истината.
Той се обърна и се шмугна в офиса си като заек в хралупа. Или като плъх в отходен канал.
Излязох от Комините и тръгнах по улицата през сгъстяващите се сенки. Подсвирнах и Хари Две изскочи от треволяка. Заедно прекосихме селото и отидохме до зеленчуковата ми градина недалеч от Дървото, за да откъснем нещо за вечеря. Само че когато стигнахме там, градина вече нямаше. Всичко бе изпотъпкано и унищожено, до последния стрък. Това не бе дело на звяр, а на Уъг и дори не бе нужно да отгатвам кой. Клетъс Луун бе надраскал с пръчка името си в пръстта.
Изтрих го с подметката си и се заклех да отмъстя.
По-късно същата вечер се спуснах към централния площад и се присъединих към събиращата се тълпа. В единия му край бе издигнат дървен подиум с няколко стъпала, направени от грубо одялани дъски. Не се изненадах, че синята карета е вече там, както и че Тансий и Моригон седят на подиума. Онова, което ме учуди, бе, че Джон се е настанил редом с тях. При това облечен с черната туника на Съвета!
– Гледай, това е Джон – прошепна някой в ухото ми.
Обърнах се. До мен стоеше Делф.
Наистина, помислих си. Това е Джон. И в същото време не е Джон.
Наоколо се мяркаха всичките ми познати Уъгове. Роман Пикус и неговите Жандарми също бяха тук. Клетъс, Нон и Ран Диг-би стояха изпънати на пост – комични фигури със своите морти през рамо и запасани саби. Бях благодарна, че се намирам от наветрената страна на Дигби – иначе вонята, носеща се от него, щеше да ме отрови. Като Женска вероятно можех да си позволя и да пропусна събранието, но любопитството ми бе твърде силно.
Редицата от членове на Съвета бе насядала пред подиума. Питах се как ли приемат факта, че брат ми горе е на официалните места, докато те, толкова по-старши от него, са долу, сред простолюдието. Единственият липсващ от тях бе Джурик Кроун. Учудих се, защото не бе в негов стил да се лишава от възможността да се поперчи пред публика. Според мен той дори тайно се надяваше да измести Тансий от лидерското място. Домитар също бе тук, с плахия Дис Фидус, суетящ се край него. Езекил стоеше достолепно, леко встрани от останалите, издокаран в своята бяла туника. Останалите Уъгове се тълпяха като пилци където им попадне.
С уплаха видях, че Лейдън-Тош, въоръжен до зъби, охранява подстъпите към подиума. Стараех се да не срещам погледа му. По някаква налудничава причина си мислех, че може да изчезна, ако го сторя.
Накрая забелязах и Дъф Делфия, по-мръсен и раздърпан от когато и да било. Делф ми бе казал, че напоследък баща му се труди практически без почивка. Уменията му за работа с животни бяха от жизнено значение за завършването на Стената.