– Но по онова време още не го знаехме, нали? Това бе обяснено на всички Уъгове едва по-късно, на събранието в Камбанарията.
– Тогава защо задържа книгата? – попита той с триумфираща нотка в гласа. – Защо не я предаде на Съвета?
– Бях уплашена – отвърнах.
– И от какво? – изръмжа Кроун.
– Че ще се случи именно това, което се случва сега. Знаех, че дори ако я предам ти, Кроун, ще намериш някакъв начин да ме изкараш виновна. Снощи, когато дойде да ме арестуваш, направо ми заяви, че ще бъда екзекутирана. Значи си го решил предварително. Къде е тук справедливостта?
Репликата ми постигна желания ефект. Сред присъстващите се надигна ропот, видях как неколцина от тях хвърлят на Кроун остри погледи.
Моригон и Тансий мълчаха, но личеше, че слушат внимателно.
– Нищо такова не съм правил – изфуча Кроун.
Сърцето ми биеше ускорено и ужас сковаваше крайниците ми, но гневът ми бе по-силен от страха.
– Тогава защо ме изведе от къщи в окови?
– Извел те е в окови?
Всички се обърнахме към Моригон, която бе вперила в Кроун изпепеляващ взор.
– Да – кимнах.
– Каза, че са те арестували снощи, Вега – намеси се Тансий. – Къде те отведоха?
– Във Валхал – отвърнах, гледайки към Кроун. – Прекарах там почти цяло денонощие, без храна и вода. – Е, Делф ми беше донесъл нещичко за хапване, но не намерих за нужно да го споменавам.
– Тогава трябва да си много жадна. – Моригон плясна с ръце и един от прислужниците бързо напусна залата. След минута се върна с поднос със студена закуска и гарафа с вода, които постави пред мен.
– От името на Съвета приеми моите извинения, Вега Джейн – продължи тя. – Никой Уъг не ходи във Валхал, ако няма предварително издадена присъда. Както моят колега Кроун отлично знае – добави с леден тон.
Кроун не отвръщаше нищо, а само седеше забил поглед надолу, несъмнено проклинайки неочаквания обрат на делото. Аз междувременно се нахвърлих на храната и водата с мисълта, че може би след броени минути ще ме пуснат да си вървя. Тогава забелязах, че на гарафата има малка пукнатина. През нея се процеждаше вода и мокреше ръкава ми, образувайки върху масата тъмна локвичка.
Съзерцавах я учудено известно време, преди да се досетя за източника й. Не бях чак толкова мръсна.
Дори не разбрах, че Кроун е до мен, преди да вдигна очи. Той погледна локвичката, а после мен. Преди да успея да реагирам, дръпна ръкава ми нагоре, разкривайки мастилените линии на картата, която бях нарисувала върху себе си.
– И какво, в името на Алвис Алкумус, е това? – изрева, като изви ръката ми така, че очите ми се насълзиха от болка.
– Кроун, пусни я веднага! – изправи се Тансий.
Моригон също стана от мястото си и бързо доближи към нас. Погледът и се плъзна по рисунките и видях, че се опитва да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото и.
Кроун ме бе пуснал, подчинявайки се на заповедта на Тансий, но ръкавът ми все още стоеше запретнат.
– Освен ако не съм в дълбоко заблуждение, уважаеми колеги – рече той, – онова, което виждам върху кожата на тази Женска, не е нищо друго освен карта на Мочурището.
Исках да отвърна подобаващо, да го питам откъде знае, че това е Мочурището, но каменните изражения на присъстващите ме лишиха от дар слово. Дори само близостта на Тансий ме караше да занемея. Той приближи и огледа ръката ми. После полека вдигна нагоре и другия ми ръкав.
– Имаш ли по себе си и още рисунки, Вега? – Гласът му бе изпълнен с разочарование, сякаш считаше, че съм го предала.
Погледът ми се замъгли и осъзнах, че няма смисъл да лъжа.
– Да, върху краката и корема.
– И откъде са се взели? – попита Моригон, която не откъсваше очи от мастилените линии. Изразът и на искрена изненада бе съкрушителен за мен.
– Прекопирах ги от един пергамент, който Куентин Хърмс ми остави. Преди да изчезне.
– И ти каза, че той сочи пътя през Мочурището?
– В известен смисъл, да.
– Къде е пергаментът сега?
– Изгорих го.
– Но едва след като е прерисувала картата върху собствената си кожа – намеси се Кроун. – Защо ще го прави, ако не с някакъв замисъл, несъмнено насочен срещу интересите на Горчилище?
– Не е вярно – извиках. – Изобщо не съм имала намерение да я използвам.
– Защо тогава си я запазила?
Въпросът идеше от Моригон. Погледите ни се срещнаха и аз реших да кажа истината.
– Защото показва път към място, различно от тукашното.
– Самопризнание! – викна Кроун. – Тази Женска на практика си призна, че работи с Кръвниците.
Моригон отмести от мен погледа си, изпълнен с дълбока тъга, и се обърна към Тансий: