– Няма да се учудя, ако това дърво продължи да стои тук дълго след като ние с вас сме се превърнали в прах. Хайде сега, вървете си по живо, по здраво. Сигурен съм, че ви чакат достатъчно задължения на Стената.
Групичката, без да чака втора покана, се отдалечи по пътеката и скоро се изгуби от поглед.
Докоснах кората на Дървото си, а после и една от дъските, които бях заковала по него вместо стъпала. Как бях успяла да забия пироните, щом е вкаменено? Обърнах се към Тансий, канейки се да му задам този въпрос, но той ме изпревари:
– Това е много красиво дърво, Вега. Щеше да е наистина срамно да се погуби.
Нещо в изражението му ми подсказа, че думите имат и по-дълбок смисъл.
Исках да му отговоря, да го уверя, че не съм предател и никога не бих използвала картата, за да помагам на същества, които могат да навредят на Горчилище. Но той вече ми бе обърнал гръб и крачеше към селото. Дълго гледах след него, а после отидох до Дървото си и го прегърнах.
Прекарах целия ден в работа в Комините, а след края на смяната помагах готовите железни ленти да се превозят със Слеп и каруца до строежа. Докато ги товарех, ми мина през ума, че това е чудесно упражнение за заякване – стига междувременно да не загинех от изтощение.
Дори аз трябваше да призная, че Стената бе същински инженерен и строителен подвиг. Преброих на око не по-малко от двеста Уъгове, които изграждаха поредната и секция. Работата се извършваше непрекъснато, на смени, като през тъмната част на денонощието обектът се осветяваше от факли и фенери. Вече бяха налице и първите пострадали – някои леко, други и по-тежко. Един Уъг дори бе загинал, стоварвайки се от скелето върху главата си. Погребаха го в специален участък на Светия парцел, посветен на падналите при строежа на Стената. Всички обаче се молеха да няма повече жертви и неговият гроб да си остане единственият там.
След като свърших с разтоварването на каруцата, се изправих да погледам. Стената се издигаше на десет метра височина. Изградена бе от дебели трупи, почистени от кората, рендосани и съединени помежду си с железни ленти като тези, които току-що бяхме докарали.
Наблюдателниците на този участък още не бяха довършени, но вече се виждаше къде ще се разположат въоръжените с морти стражи, дебнещи зорко за приближаването на Кръвници. Но спокойно можех да си представя и как същите тези стражи стрелят по Уъгове, опитващи се да избягат навън. Рововете от двете страни бяха изкопани, но засега празни – вероятно за да не затъват работниците в тиня и кал. Предполагах, че напълването им ще е последната задача.
Дейността бе трескава, но добре координирана – съсредоточени работници крачеха нагоре-надолу, понесли различни инструменти и материали. Продължих да се озъртам и видях Джон, застанал върху издигната платформа, с множество запалени факли наоколо, да надзирава обекта. До него имаше трима членове на Съвета и още двама Уъгове, за които знаех, че разбират от строителство.
Мина ми през ума да отида и да го заговоря, но се разколебах. Какво можех да му кажа, което вече да не е казано? Удивително колко бързо Сесиите ни, прекарани заедно, се заличаваха от престоя му под крилото на Моригон. Чувствата ми спрямо нея бяха ужасно противоречиви. Вярно, беше ми спасила живота, но в същото време бе отнела брат ми. В крайна сметка не знаех дали е мой съюзник, или не.
Отидох до един от големите отвори, през които щяха да се пълнят каналите, и надзърнах в него.
– Кога ще пуснат водата? – попитах случаен Уъг, който минаваше наблизо, натоварен с инструменти.
– Трябваше да е идната седмица, но не виждам как ще стане – отвърна той. – Изоставаме от графика.
Това ми напомни за коментарите на Джон.
– Защо? Струва ми се, че всички работят на предела на силите си.
– Кажи го на тях – махна Уъгът към платформата с факлите. – Между другото, онзи там не е ли брат ти?
– Да.
– В такъв случай мога само да ти съчувствам.
И той понечи да си тръгне, но аз го сграбчих за лакътя.
– Какво означава това?
– Нищо, освен че ни изцежда все повече с всеки изминал ден. Няма значение дали си болен, уморен или семейството се нуждае от теб. Хич не го е грижа – важното е строежът да върви, нали?
– Мислех, че се занимава само с проектиране...
Уъгът поклати глава.
– Плете си кошницата той, нищо че е Младок. Но е зъл по душа. Знам, че сте семейство и тъй нататък, но няма защо да си кривя душата.
Той нарами инструментите си и продължи навъсено, оставяйки ме с моите мисли, нито една от които не беше приятна. Джон междувременно взе да ръкомаха от платформата и да вика по група работници, които носеха тежка греда. Накрая слезе долу при тях и продължи да ги хока и наставлява. Те го гледаха безизразно, респектирани от присъствието на едрите, въоръжени с морти Уъгове зад гърба му, а гредата се поклащаше застрашително върху морните им рамене.