— А?
— На сериолите.
— О!
— Е, влизаме ли?
— Не мисля, че ще мога.
— Това е проблем.
— Да.
Постояхме още малко така като пълни идиоти.
— Дали пък да не си ходим? — попитах.
— Не, по дяволите.
— Добре.
Изтекоха още няколко часа. Добре, може да е било минута. Най-лошото беше, че Господарите на дракони бяха зад гърба ми. Да проявиш страх пред един джерег е лошо; да покажа страх пред дракон накърнява гордостта ми.
— Имам идея — каза Крейгар.
— Добре. Приемам я. Чудесна идея. Каквато и да е.
— Ще отнеме само две минути.
— Още по-добре. Да не мислиш, че бързам?
Челото на Крейгар се сбърчи. Силно подозирах, че е психически контакт.
— Така. Ей сега ще дойде.
— Кой?
— Един, който може да ни помогне. Запознах се с него, когато бях… все едно.
Можеше и да си довърши изречението. Крейгар не беше роден в джерег — бил Господар на дракони някога. А причините вече да не е такъв си бяха негова лична работа.
— Как се казва?
— Деймар. Господар на ястреби е.
— Хубаво. Как може да помогне?
— Психика.
— По-точно?
— Много е добър. Със силата на ума си може да прави неща, които са недостъпни за опитни магьосници със силата на Глобуса. Той… един момент.
Излезе от стаята и поговори тихо със стражите. Малко след като се върна, влезе някакъв мършав драгар с изпито лице — целият в черно и с някак сънено, разсеяно изражение, което никак не се връзваше с външността му, нито с представите ми за Господари на ястреби, които бях познавал дотогава.
— Здрасти, Крейгар — каза с тих глас новодошлият.
— Здравей, Деймар. Това е шефът ми, Влад.
Драгарът ми се поклони учтиво, което също го отличаваше от други екземпляри от неговия дом.
— Приятно ми е да се запознаем.
— И на мен — отвърнах.
Той огледа стаята.
— Много впечатляващо. Не бях виждал толкова много наведнъж.
— Общо взето и аз си мислех същото.
— Можеш ли да ги поприглушиш? — попита Крейгар. — Влад е малко чувствителен към аурата им.
Онзи се обърна и ме изгледа с любопитство.
— Нима? Интересно. Защо ли?
Въздържах се да кажа: „Защото съм източняк, изпитващ суеверен ужас от тези проклети неща“. Вместо това само свих рамене.
— Имате ли нещо против да погледна какво толкова ви има, че…
— Имам.
— Добре — въздъхна той, леко обиден. После отново огледа помещението. — Добре. Не би трябвало да е трудно. — Само това, и изведнъж се почувствах по-добре. Не добре, забележете, но по-добре — все едно че пак си бяха там, все така жадни да смучат души, но много по-далече.
— Как го направи? — попитах.
Деймар се намръщи и присви устни.
— Ами, ако си представим аурата, излъчвана от всяко оръжие, като сферично поле от специфична унифи…
— Психика — подхвърли Крейгар.
Влязох в стаята все едно че нямаше нищо кой знае какво и започнах да оглеждам. Крейгар и Деймар останаха зад мен.
Оръжията бяха по-подредени, отколкото ми се беше сторило отначало — бяха струпани, а не разхвърляни безразборно и всички бяха прибрани в ножници и кании — постарах се да не мисля какво щях да изпитам, ако бяха голи. Не можех обаче да преценя в какво точно се изразяваше подреждането или сортирането.
— Най-мощните са в този край — небрежно подхвърли Деймар, — а най-слабите — ей там. Това на рамото ти е джерег, нали?
— Психика — рекох. — И остро око за детайлите.
— Моля? О, това беше ирония, нали?
— Извинявай. Малко съм нервен.
— О? Защо?
Погледнах Крейгар, който, така ми се стори поне, галантно се опитваше да прикрие усмивката си. Оставих въпроса да виси и се опитах да си придам вид уж че оглеждам оръжията, като в същото време се стараех изобщо да не ги гледам. Не е лесно и не се получи — те нахлуваха в ума ми напук на всички психически дарби на Деймар.
— Как се свързваш с него?
— Моля?
— С джерега. Трябва да имаш някаква психическа връзка с него. Как?
— Вещерство.
— Разбирам. То включва ли…
— Не държа да го обсъждам.
— Добре — отвърна Деймар, малко озадачен и като че ли отново малко засегнат. Не бях свикнал да си имам работа с толкова чувствителни драгари.
— Е? — обади се Крейгар. — Някакви идеи как да се оправим с това?
Отново го погледнах и той леко се изчерви — който и да беше този Деймар, не бях подготвен да обсъждам бизнеса си пред него и Крейгар трябваше да го знае.
— Какво се опитвате да направите? — попита Деймар.
— Трудно е да се обясни.
— О, добре… — Замълча, и тъй като все още гледах към Крейгар, забелязах как на лицето му за миг се изписа стъписване.
— Какво…
„Мозъчна сонда, шефе. Наистина много, много добра. И бърза. Тоя тип…“