— Лежи мирно, Влад.
Женски глас. Чий? Познавах го, но не можех да го наместя в ума си. Ха, ще лежа мирно! Опитах се отново да се надигна.
— Лежи мирно. Всичко е наред. Всичко било наред.
Какво…?
Лицето на Алийра е’Кийрон изплува над мен.
„Ти си в Черен замък, шефе“.
„Черен замък? Как съм дошъл тук?“
„Мороулан дойде и те прибра“.
„Той как…?“
„Аз му казах“.
„Как си могъл да…“
„Не бях сигурен, че ще мога“.
„Аз ще мога ли някога да довърша?!“
— Как се чувстваш? — попита Алийра.
— Ядосан — отговорих. — Много, много ядосан. Ужасно искам да убия някого. Искам да…
— Питам как се чувстваш физически?
Тоя въпрос беше по-труден, тъй че размислих.
— Добре. Хълбокът ми се е схванал малко. Какво стана?
— Някой те е порязал.
— Лошо ли?
— Доста дълбоко — отвърна тя замислено. — Няма повредени органи. Две ребра са пукнати.
— Ясно. Като махнем всичко това, чувствам се страхотно. Благодаря.
— Болка има ли?
— Доста.
— Ще стане още по-лошо.
— Хубаво.
— Искаш ли нещо за болката?
— Болката не ме притеснява — казах на Алийра.
Тя предпочете да не изглежда впечатлена.
За първи път се сблъсках с Алийра в лабораторията на един велик чародей, натикана в едно парче дърво, което беше затруднило възможността да се опознаем взаимно. По-късно, когато тя вече дишаше и говореше, и разни такива неща, бяхме много заети, за да си бъбрим кой знае колко. Бях подразбрал, че е свързана роднински с Мороулан — което не беше изненадващо, тъй като предполагам, че повечето дракони са свързани роднински помежду си по един или друг начин. Доколкото знаех тогава (по-късно научих повече, но това не влиза в разказа), беше съвсем типична за Господар на дракони, само че по-ниска. Явно притежаваше някакви знахарски способности.
— Кой беше? — попита тя.
— Дракон.
Алийра кимна.
— Това Мороулан ми го каза. Имах предвид нещо по-точно.
— Някой на работа при Форния. Имаше един магьосник, Ори; имената на двамата с мечовете не разбрах.
— Какво искаха?
— Искаха да не им се бъркам в работата.
Тя кимна, все едно беше съвсем логично искането им да включва да ме накълцат на кайма. Предполагам, че и за мен трябваше да изглежда логично. И може би наистина щеше да изглежда логично, ако не бяха дошли да го направят в дома ми. Може би на вас не ви изглежда логично и може би дори го смятате за нерационално, но бях в дома Джерег вече няколко години и при нас, ами, това просто не се прави.
— И ти? — попита тя.
— Да не им се бъркам в работата ли? Вече не.
Тя се засмя. Очите й бяха светлокафяви.
— Говориш като дракон.
— За тая приказка бих те предизвикал на дуел, но така само ще потвърдя мнението ти, тъй че съм пас.
— Разумно.
Задържах гнева си под капак, понеже така е по-добре. Защото така мога да го използвам. Беше много хладен гняв и знаех, че няма да ме остави доста време — поне достатъчно време, за да го спипам този Форния и да му го върна тъпкано.
Но не и сега. Сега трябваше да остана хладнокръвен и да се възстановя. Вдишах дълбоко и погледът ми се зарея. Таванът беше от някакво тъмно дърво; моят вкъщи беше покрит с някаква боя и много по-нисък — тренираното око открива тези детайли почти моментално. Имаше и други едва доловими неща, които ме бяха накарали да помисля, че мястото е сбъркано, когато се върнах в съзнание — например цялото ми жилище се вместваше в една стая и всяка мебел — три стола, бюро, маса и канапе — струваше повече, отколкото изкарвах от едно убийство. Попитах:
— Какво знаеш за онова оръжие, дето го е откраднал Форния?
— Защо?
— Защото това, изглежда, е причината за цялата тази малка неприятност: или оръжието, или фактът, че го е откраднал, или…
Тя изчака.
— Да? Или?
— Или е нещо съвсем друго и нямам никаква представа какво. Винаги се налага да включвам това като една от възможностите.
Тя ме погледна.
— Добре, ти, изглежда, си извън опасност. Имам по-добри начини да си прекарвам времето, отколкото да ме разпитва един джерег, тъй че трябва да ме извиниш.