За да сменим темата, рекох:
— Коя беше бледата жена?
— Некромантката — отвърна той. — Тя ще командва магьосниците ни.
— Некромантката. Чувал съм за нея. Ба си името. Какво, ще ни възкресява мъртвите ли?
— Ако се наложи — каза Мороулан. — Но това и аз го мога. Ако обстоятелствата го наложат, може да ни отвори портал, през който да отидем в едно място, където вечностите отминават за миг и където животът и смъртта нямат смисъл, и където пространството може да се измери само по изкривяването на душата. Много надежден изход, ако нещата се объркат.
Съжалих, че попитах.
— Можехме да я използваме в Пътеките на мъртвите — подхвърлих, но Мороулан не сметна за нужно да ми отговаря. Въздъхнах. — Жалко, че така и не разбирам за какво става въпрос.
— За война.
— Да. Но за какво?
— Отчасти, дали ще продължи да избутва граници.
— Твоите избутва ли ги?
— Още не. Но ще започне, ако реши, че може да му се размине.
— Разбирам. Друго?
Той се поколеба.
— Добре, ще ти кажа една част. От Барит се страхуваха като от могъщ чародей. Имаше голямо влияние в дома и в Империята. Умееше да получава това, което иска. Преди Междуцарствието беше Имперски маг няколкостотин години. Защитаваше се срещу най-различни атаки от различни източници със смайващ успех. Беше… беше много добър.
— Добре, дотук ти следя мисълта.
— Просто беше прекалено добър.
— Моля?
— Правеше неща, които не би трябвало да може. Сам се опълчваше срещу цели армии. Веднъж предизвика самия Империум и накара властта да отстъпи. Такива неща.
— Все едно че слушам за теб.
— Да.
— Е?
— Години наред съм се чудил как успяваше. Стигнах до заключението, че е получавал помощ.
— Що за помощ?
— Точно това е въпросът, нали? Или е било помощта на някое божество, или нещо друго.
— Например?
— Например да е притежавал нещо. Нещо могъщо. Може би предмет някакъв…
— Меч например?
— Например.
— Велико оръжие например?
— Това ми е предположението — каза Мороулан. — Ако се съди по откраднатото.
Кимнах.
— Поради което тръгваш на война, за да си го вземеш, защото го искаш и не искаш да го притежава Форния. — Помислих си, но не добавих: „И поначало заради всичко това му позволи да го открадне“.
— Да.
— А аз тръгвам на война, защото той ме подразни.
— Да.
— Всъщност е логично. Смяташ ли, че това, каквото и да е то, ще ти създаде някакви проблеми?
— Форния не е глупав. Аз пазех имуществото на Барит, а той открадна част от него. Трябва да е очаквал наказание. Той знае, че вероятно ще се изправи срещу Сетра Лавоуд, Алийра е’Кийрон, Некромантката и, ако ме извиниш, самия мен. Щеше да е глупак, ако не се тревожеше от това, което можем да му направим. Това означава, че смята, че е в състояние да ни се противопостави. Трябва да има някакво основание да мисли така.
— Схващам. Какво мислиш? Възможно ли е да е прав?
— Може би. Още ли си заинтересован?
— Знаеш ли поговорката на джерег за магьосниците и ножовете?
— Да. А ти знаеш ли поговорката на дракон за опита да удавиш водата?
— Не, и предпочитам да не я чувам. Може да се окаже твърде изтънчена за мен.
Мороулан се усмихна загадъчно и не каза нищо.
Върнах се у дома и въпреки схванатия си хълбок почнах да мятам ножове по едно парче дърво.
Никой не ме е учил как се мятат ножове. Убеден съм, че има по-добър начин да се научиш. Но когато преди няколко години реших, че е добре да се науча, направих следното: закрепих на стената едно парче дърво, купих си няколко еднакви ножа и застанах точно на девет крачки от мишената — горе-долу колкото беше дълга стаята ми тогава. И просто започнах да ги хвърлям колкото може по-силно. Още в началото мерникът ми се оказа доста добър — стената не пострада сериозно. Но трябва да съм ги хвърлял около четиристотин пъти, всеки път леко променяйки хватката си, преди първият да улучи с върха напред. След това хвърлях още няколкостотин пъти, докато събитието се повтори. И така нататък.
Представа нямам колко хиляди ножа съм хвърлил и по колко парчета дърво, преди да започна редовно да го нанизвам — точно от девет крачки. Лойош естествено редовно ми задаваше обнадеждаващия въпрос как точно смятам да убедя един противник да заеме подходящата позиция.
Колко време ми отне, докато се науча да улучвам цел от всякакво разумно разстояние ли? Този въпрос е лесен: все още не мога да го правя надеждно. Много по-трудно е, отколкото си мислите, да накараш проклетия нож да се забие с върха напред. А дори и да успееш, е трудно да заковеш противника толкова добре, че да го изключиш от играта; поради всичко това сигурно изглежда, че усилието е било напразно.