През ума ми мина мисълта: „Земя, вода, огън и въздух“, докато сравнявах поведението на лявата ръка, на дясната ръка, на очите и устата му; но силно подозирам, че изобщо не е било толкова просто. Виждал съм магия и съм виждал вещерство, а това не приличаше нито на едното, нито на другото. Изобщо не бях сигурен, че държа да знам какво е.
Погледнах отново към прозореца и ми се стори, че се движи — или по-точно, сякаш ние се движехме. Изведнъж коленете ми омекнаха и това никак не ми хареса. Отново погледнах Мороулан — той продължаваше да се взира напрегнато през прозореца. Правеше с ръцете си безцелни жестове; на челото му бяха избили капчици пот.
Планината сякаш се втурна към нас и имах чувството, че падам. Отстъпих назад и се озърнах за нещо, за което да се хвана. После гледката изведнъж се забави и спря, и точно зад прозореца, толкова близо, че можех да се пресегна и да я пипна, се виждаше черна пътека, водеща към пещера, сякаш на не повече от четиридесет стъпки от нас.
Сърцето ми продължаваше да бие лудо. Обърнах се към Мороулан. Той вече изглеждаше съвсем отпуснат; само дишането му издаваше, че допреди миг е прилагал огромно усилие.
— Какво става? — успях да изхриптя.
— Сега ще зададем…
— Ние?
— … въпросите си на някой, който може да знае отговорите.
— Защо „ние“? Аз защо съм тука?
— За всеки случай.
— Мислех, че ми каза, че няма никаква опасност.
— Не очаквам да има.
Той прекрачи прозореца и точно както излизаш през обикновен прозорец на най-обикновена къща, стъпи на земята отвън, на каменистата пътека, на около четиридесет стъпки от входа на пещера. Погледнах пещерата подозрително. И в най-добри времена никога не съм си падал по пещери.
— Но — продължи Мороулан — никога не вреди да водиш със себе си още едно оръжие. Просто за всеки случай. Те може да са непредсказуеми.
— Кои са те?
— Сериолите — отвърна той. — Хайде.
— Страхотно — промърморих и прекрачих през прозореца.
Някои от нещата, които се залавя да направи човек, като че ли никога не приключват; връщат се след години, за да ти напомнят, да ти зашлевят шамар, да те напердашат. Ето, че ви разказвам история, случила се преди години, опитвам се да си спомня какво изпитвах тогава и… добре, прощавайте за отклонението, но си е съвсем на място.
Тъкмо днес Сетра Младшата се върна от изгнание (Сетра Лавоуд я беше изгонила от света преди няколко недели като наказание заради… добре, все едно заради какво) и ме помоли да се срещнем. Нито аз я харесвам, нито тя ме харесва, така че не можех да си представя какво добро ще излезе от тая работа. А и нямаше да има причина да ходя, ако се бях разкарал от Господарите на дракони и техните работи, но след смъртта на Барит се бях обкръжил с тях, а сега обичам една жена, която се беше свързала с Ноуратар, която е Драконовата наследница на трона. Всичко това ми попречи да отклоня поканата.
Извинявам се за объркването, но така става, когато започнеш с миналото и настоящето изведнъж изниква и те захапва. А става точно така, когато дълго се мотаеш с Господари на дракони. Винаги съм мислил за драконите като за нещо просто и праволинейно — изпречи ли ти се нещо на пътя, вадиш меча, нападаш и сечеш, докато или с него се свърши, или с теб. Когато наблюдаваш как Сетра подготвя кампанията си, как урежда обозът да пристигне точно там, където ще потрябва, как предвижда вражеските ходове и подготвя възможните контрамаршове, как напътства разузнавателните си служби… добре де, войната е нещо много по-сложно, отколкото си бях мислил, тъй че предполагам описанието й също трябва да е сложно.
„Какво в името на ада би могла да иска от мен Сетра Младшата, освен живота ми, с който не съм готов да се разделя?“
„Не мога да кажа, шефе. Но знаеш, че скоро ще го разбереш, тъй че защо не си го признаеш?“
Нямаше какво да отговоря на това, тъй че се хванах за работа, свърших съответните приготовления, отговорих по съответните канали и накрая пристигнах в Черен замък, където беше отседнала. Срещнахме се в една от дневните на Мороулан. Тя е странна; чертите й ми напомнят малко за Сетра Лавоуд, но при нея всичко е пастелно, и освен това на Сетра Младшата й липсва онова ужасяващо усещане за вечност и за мощ; все пак тя си има свое излъчване — безскрупулност и жажда за власт, каквито можеш да очакваш от един джерег.
Стараеше се колкото е възможно да скрие явната си неприязън към мен, но небрежният разговор й беше непосилен.