— Не съм сигурен какво означава това. „Народ от невидимите светлини?“
— Малки невидими светлини.
— Аха — намесих се аз. — Е, щом не може да се видят, предполагам, че няма значение колко са големи. — И добавих: — Но вие говорите за Маготрепача, нали?
— Така ли го наричате? — Отново издаде оня звук, дето приличаше на смях.
— А вие как бихте го нарекли?
— Маготрепач — повтори той. — Името си е добро като всяко друго, засега.
— Искате да кажете, че държа Велико оръжие?
— Не, не държиш. Все още не.
— Все още — повторих. Пуснах Маготрепача, който държах навит около лявата си китка, да падне в ръката ми. Огледах го. Стори ми се малко по-къс от последния път, когато го бях погледнал, а брънките сякаш бяха станали по-малки. — Все още?
— Някой ден ще съществува оръжие… — Сериолът замълча и устните му замърдаха беззвучно. После продължи: — Някой ден ще съществува оръжие, което ще се нарича „Чистачът на божествени аспекти“.
Повторих името и свих рамене.
— Богоубиец — каза Мороулан.
— Ако така предпочитате.
— Какво общо има това с моята верига?
— Всичко — каза сериолът. — Или нищо.
— Знаете ли, уморявам се, когато ми говорят с гатанки.
Нашият домакин отново издаде звука, който трябваше да минава за смях. Увих Маготрепача около китката си.
— Добре — рекох. — Как да го намеря това оръжие?
„Ъ… Шефе? Защо го искаш?“
„Не съм сигурен, че го искам, но…“
— За да го намериш, първо трябва да намериш… — Пощрака още малко с устни, език и зъби.
Погледнах Мороулан.
— Артефакт във форма на меч, който търси верния път. — И погледна сериола да види дали ще одобри превода.
— Близо сте. Но не съм сигурен, че „верният път“ е най-точният израз. Бих предложил „обект на желание, когато пътят е верен“. Формата за „път“ добива абстрактен смисъл с крайното „цу“.
— Разбирам — каза Мороулан. — Благодаря.
Аз пък се зачудих дали Мороулан изобщо има представа за какво говори. Сигурно, след като говореше езика. Попитах:
— Още нещо бихте ли ни казали?
— Двата артефакта бяха, или ще бъдат, сътворени заедно…
— Моля да ме извините, но има ли някакво по-простичко обяснение на тая работа с „бяха или ще бъдат“?
— Не.
— Така си и мислех. Все едно. — Отказах се. Всеки път, когато някой започне да ми говори за странните неща, които може да прави времето, се сещам за Пътеките на мъртвите, а точно тогава никак не държах да мисля за тях.
— Някои от нашия народ — продължи той — са пожелали да се домогнат до божественост и са създали артефакти, които да намерят и унищожат онези, които седят на троновете на Съдниците. Едно от тези неща се оказало по-различно от онова, за което било сътворено; оказало се устройство за намиране на… ами, за намиране на онова, което притежателят му иска да намери, на основата на факта, че всичко в живота, включително стремежът на волята, е част от…
— Ако обичате — прекъсна го Мороулан. — Другото?
— Другото било взето от Боговете и бил направен опит да се унищожи.
— Мога да си представя — измърморих.
— Сега и двете са изгубени; когато бъде намерено едното, вероятно ще се появи и другото.
— А това, което имам аз…
— Това, което имате вие — каза той и ме изгледа с неразгадаемо лице, — е златна верига, която е полезна за прекъсването на потока енергии, излъчвани от… — Завърши изречението с поредната дума или фраза на своя език. Погледнах Мороулан за превод, но Господарят на дракони хапеше устната си намръщено и като че ли беше зает със собствените си мисли. И с пълно право — можех да се досетя защо. Казах:
— Добре, над това си струва да се замисли човек. Но мисля все пак, че лорд Мороулан ни доведе тук, за да ви попита нещо.
Мороулан примига и ме погледна.
— Пардон?
— Намеквах да попиташ приятеля ни за онова, което искаше да го попиташ.
— О. Вече го направих.
— Но… Добре.
„Лойош, засече ли някаква психическа връзка?“
„Не, шефе. Но може да съм я пропуснал. Тоя тип е странен“.
„Мислиш ли?“
Каквато и информация да беше търсил Мороулан, явно я беше намерил. Направи няколко учтиви жеста, които се постарах да повторя нескопосано, след което се поклони и поведе към изхода на пещерата. Докато вървяхме, казах:
— Забравих да попитам защо миришеше толкова на сяра.
Не ми отговори.
Щом излязохме навън, попитах:
— Е, сега как ще накараш прозореца да се появи пак?
И на това не пожела да ми отговори, но махна небрежо няколко пъти с ръка и ми хрумна, че изобщо нямаше нужда да кара прозореца да се появи пак; можеше просто да ни телепортира обратно в Черен замък. Бях готов да му намекна, че предпочитам другия начин на пътуване, но той не изглеждаше в подходящо настроение да ме слуша.