Червата ми се усукаха и планините изчезнаха, и отново се озовахме в стаята, от която бяхме тръгнали. Без никаква пауза Мороулан ми каза:
— Благодаря ти, Влад. Радвам се, че те взех с мен.
— Нещо против да седна за малко? — Не беше само заради ефекта от телепорта, по-скоро беше заради мисълта, че скоро отново ще трябва да телепортирам, като си тръгна.
— Ни най-малко.
Дръпна завесата над прозореца, през който бяхме прекрачили преди малко. Отново огледах стаята, само за да убия времето. Като за център на могъществото на могъщ магьосник, нямаше кой знае какво: масата, два скрина. И прозорците. Преброих девет. След това преброих осем. После пак преброих девет, а след това — осем. Когато стомахът ми се успокои, престанах да ги броя и останах прав.
— По-добре ли си?
Погледнах го дали не ми се присмива, но не забелязах признаци за това.
— Да, благодаря. Води.
Мороулан ни поведе обратно надолу по тясното стълбище и през лабиринта на Черен замък — лабиринт, който бях започнал да опознавам, благодарение на Фентор и на работата, която вършех по сигурността на Мороулан (за която знам, че не съм споменал много, но всъщност тя не влиза в тази история; много неща имаше да се вършат и ставаха някои интересни неща, но в момента не искам да отнемам време за това).
— Е? Имаш ли нещо против да ми кажеш какво разбра? — подхванах.
— Разбира се, че не. Нещо против да пийнем?
— Не, благодаря. Чака ме телепорт, знаеш.
— А, да. Ясно. — Бръкна в наметалото си и извади малка кесия.
— О, не — спрях го аз. — Това беше гратис.
— Нима?
— Да. Научих достатъчно, за да изплати преживяното.
— Така ли? И как… — Реши обаче да не ме пита какво съм научил, защото знаеше много добре как ще отговоря.
„Пропускам ли нещо? — попита Лойош. — Какво си научил?“
„Нищо. Исках само да дам повод на Мороулан да се позамисли“.
„Дано да си е струвало, каквото и да искаше да ти плати“.
— Още ли си решен с курса на действие, за който спомена по-рано? — попита Мороулан.
— Моля?
— Попитах още ли…
— Да, все още искам да направя каквото мога, за да объркам програмата на нашия тип, ако смяташ, че ще помогне.
— Добре. Утре започваме да събираме силите. Вдругиден можеш, ако все още го желаеш, да се представиш в частта си, ротата на Кропър, по обяд. Сборът ще бъде на лъката под Черен замък, северно от каменната стена. Гледай за зелено знаме с черен рог на него.
Отворих и затворих уста няколко пъти.
— Толкова скоро?
— Ако ми предложиш сериозно основание да го отлагам, ще го обмисля.
— Ще помисля отново и ще се върна. Но не може ли просто да телепортирам някъде, където ще съм от полза, вместо да се включвам в рота?
— Какво те кара да мислиш, че врагът изобщо ще допусне телепорти в района? Или че аз ще допусна?
— Няма ли?
— Не.
— Разбирам. А прозорецът ти?
— Няма да съм тук, ще бъда с войската.
— О!
— Други въпроси?
— Ами… защо точно тази рота?
— Случайно да предпочиташ друга?
— Представа нямам, Мороулан. Просто се чудех какво им е специалното на тях…
— Те ще са в авангарда в първия стадий, което ги прави най-подходящи за твоята дейност, а с Кропър, капитана, се работи по-лесно, отколкото с повечето останали. Друго?
— Да. Как да се прибера? Не ми се телепортира сам.
— Къде отиваш?
— В офиса ми.
— Ще те заведа.
— Искаш да кажеш, че ще ме изпратиш?
— Мислех да те заведа. Бих искал да видя къде работиш.
— Хе. Това ще шашне екипа ми. Защо не.
— Тогава разтвори ума си и мисли за офиса си.
Накарах го да ни пренесе на улицата отвън, посочих му няколко забележителности наоколо, докато се съвземах, и забелязах, че привлича известно внимание: хората не виждат често дракони в компанията на източняци. От друга страна, никой не държеше да ни зяпа прекалено нахално — в моя квартал всеки предпочита да си гледа неговата работа.
Преведох го през разните входове и в апартамента, където се помещаваше офисът ми. Щом влязох, Мелестав вдигна глава и като видя кой стои зад мен, едва не падна от стола си.
— Мелестав, това е лорд Мороулан.
Мелестав не намери какво да каже, което ме развесели. Мороулан огледа наоколо.
— Ако не знаех с какво се занимаваш, щях да кажа, че офисът е на адвокат.
— Какво очакваше? Бутилки с отрова и рафтове с гароти?
— Не знам — отвърна Мороулан. — Може би точно затова исках да го видя.
— Тук работя — казах и го поведох към кабинета си. Крейгар, когото не бях забелязал, се отдръпна от пътя ни.