— Извинявай. Крейгар, лорд Мороулан.
— Срещали сме се — отвърна Крейгар.
— Извинявай, че не се поклоних — каза Мороулан.
Поканих го вътре и му предложих да седне на стола срещу мен. После казах:
— Е, ще ти трябва повечко време да ми се отплатиш. Какво пък, може да измисля нещо.
— Забелязвам несъответствие между това, което правиш, и средата, в която го правиш — отвърна той. — Интересно.
В този момент осъзнах, че бе поискал да дойде, защото държеше да научи повече за мен — в смисъл, изучаваше потенциалния си съюзник или възможния враг по същия начин, както щеше да проучва вражески позиции, или както аз щях да проучвам някой, с когото ще си имам работа. Беше логично, но ме накара да се почувствам много неловко.
— Преди няколко дни и аз реагирах така.
Той ме погледна намръщено за миг, след което продължи да оглежда кабинета.
„Питай го дали иска работа, шефе“.
„Може би друг път, Лойош“.
— Е, благодаря ти, Влад. Ще си тръгвам.
— Ще те изпратя.
После се върнах при бюрото си, седнах и казах:
— Та това е положението, Крейгар…
Той ме изчака да продължа, присвил очи и килнал глава на една страна, с напрегната и недоверчива физиономия. Накрая, след като не довърших мисълта си, каза:
— Той какво търсеше тук?
— Проверяваше ме. Но не за това исках да поговорим.
— О? Вродените ми драконски инстинкти ми подсказват, че или си направил нещо тъпо, или ще ме помолиш да направя нещо неприятно, или и двете.
— И двете, мисля.
Кимна, без изражението му да се промени.
— Бих искал да движиш нещата тук, докато ме няма. Ще е поне…
— Тъй, значи са и двете.
— … няколко дни, може би месец или повече.
Той се намръщи и се замисли. Накрая отвърна:
— Това не ми харесва особено. Знаеш, аз съм изпълнителският тип офицер, не ставам за командир. Така ми харесва.
— Знам.
Той помисли отново.
— Предложи ми много пари.
— Ще ти дам много пари.
— Добре.
— Хубаво.
— Ти какво ще правиш?
— Ще последвам идеята ти.
— Коя от многото?
— Саботажи и разни неприятности за една армия.
— Разбирам.
— Мороулан ме назначи в една рота.
— Мога да си представя.
— Нещо, което трябва да знам за войнишкия живот, преди да се явя?
Той се засмя.
— Не знам откъде да почна. Първо, очаквай, че няма да ти хареса.
— О, в това съм сигурен.
— Второ, ако се оставиш да те подмятат, искам да кажа другарите ти по бака, не командирите — никога няма да спре, или пък ще трябва да убиеш някого, което няма да е добре за никой.
— Схванах.
— Второ, ако другарите ти по бака само заподозрат, че ще ги издъниш по време на бой, ще ти съсипят живота.
— Един въпрос.
— Давай.
— Какво е „другар по бака“?
— Разбирам, че ще ти трябва много подготовка — отвърна замислено Крейгар.
Ако тръгнете по Пристанищния път, който лъкатуши общо взето на изток и леко на юг (следва удивително точно линията на кейовете), по някое време ще стигнете до едно място, където пътят излиза в пазарен район, от който по един от хълмовете се спуска Улицата на бекона. Да приемем, че вятърът духа от север или от запад, защото ако е от юг или изток, няма да стигнете толкова далече, и скоро ще видите редица ниски, тромави и грозни тухлени сгради, изпъната като клин точно срещу една от по-ниските стръмнини на Адриланка. Това са кланиците и са разположени така, че когато месото се насече, оваля в пипер и подправки, опуши, осоли и прибере в буретата, може да се спусне от стръмнината с рибарски мрежи, от които може да се натика в трюмовете на търговските кораби, които ще се опитат да го извозят до крайната цел, преди повечето от него да завони толкова, че да не може да се яде.
Подминете кланиците и се надявайте, че вятърът за щастие ще промени посоката си точно в този момент (нищо, ама нищо не мирише толкова лошо, колкото една кланица в горещ ден), и отново ще започнете да се изкачвате, и някъде там Улицата на бекона се прелива в булевард „Овнешка глава“, и ще забележите, че вонята намалява и се променя (боклукът не мирише толкова лошо, колкото една кланица), но не изчезва, и че сградите са повече дървени и плътно скупчени една до друга, и небоядисани, и вече сте в Южна Адриланка, и спокойно можете да ми кажете защо изобщо си направихте труда да дойдете тук. Аз бях там, защото в този квартал имах семейство.
Улиците тук ги познавах почти толкова добре, колкото в моя район, така че не обръщах много внимание, докато минавахме покрай хлебарниците, тъкачниците и железарниците, и вещиците и проститутките; следвах извивките на пътя и кимах от време на време на някой, който се осмели да срещне очите ми, защото не обичам да отстъпвам от навика си да изглеждам застрашително за други източници. Във всеки случай истинско облекчение е да виждаш хора, които са или плешиви, или дебели, или ниски, или мустакати, защото драгарите не могат да се оправят с тези неща — това, което на тях им се струва по-добро, на мен ми изглежда по-ограничено.