— Уведомиха ме, че трябва да бъдете зачислен в моята рота. Е, добре сте дошли. Полагането на клетва ще го пропуснем, защото не съм сигурен дали ще има значение, а и не съм наясно със статута ви в частта. С времето все ще го разбера. Засега Краун ще ви даде кепе, лента и спални принадлежности и ще ви заведе до палатката. И го разкарайте това нещо.
„Това нещо“, разбира се, беше Лойош. Изглежда, щяхме да си имаме неприятности още от самото начало. „Това нещо“ ми каза в ума: „Кажи му, че ако ми даде едно от тия сребърни ширитчета, ще забравя обидата“.
„Млъкни, нещо“.
— Той е необходим…
— Сър! — Изгледа ме с гняв. Постарах се да не завъртя очи с досада.
— Извинете, сър. Той е необходим за операциите, които трябва да изпълня.
Устата му замърда като на кон и той рече:
— Трябва ли да обикаля така на рамото ви?
„Мога да застана на главата ти, шефе, но сигурно ще ти омръзне“.
— Да, сър. Налага се.
Кропър отново ме изгледа гневно.
— Добре. Това е всичко. — И се върна към работата си.
Той също май не очакваше да му отдам чест. Никой не очакваше да отдавам чест. А толкова горях от желание да… колко тъпо всъщност, като си го помислиш.
Излязох от палатката и зяпнах в оня със сребърния ширит на рамото срещу мен.
— Ти трябва да си Краун, нали?
— Сержант Краун — сопна се той.
— Извинявай — отвърнах, като се постарах да не влагам ирония в гласа си. Имаше доста квадратна челюст за Господар на дракони и много гъсти рунтави вежди. Носеше късо кожено яке, покриващо ръцете му до лактите, ръце яки, възлести, мускулести и доста застрашителни. Реших, че ако изобщо ми се наложи да се бия с този тип, бих предпочел да е от разстояние. Зачудих се дали го бива в мятането на ножове.
— Ела с мен.
— Добре.
— Отговорът е: „Слушам, сержант“.
— Слушам, сержант.
Той изсумтя и се обърна. Тръгнах след него. Хрумна ми, че печеленето на популярност явно не е първата точка в програмата ми. Той ме поведе покрай редица малки еднакви палатки с триъгълни върхове и с входни платнища, всички обърнати в една и съща посока. Седящите пред тях ме зяпаха, повечето с любопитство, някои — не особено дружелюбно.
Сержантът спря пред една от тях и рече:
— Това е твоята. Вътре ще намериш походно легло, одеяла, манерка и прибори за храна.
— Слушам, сержант.
— Виждам, че имаш сабя. Ако решиш, че не ти е достатъчна, можеш да вземеш някой от нашите мечове.
— Слушам, сержант.
Той се обърна и ме остави. Пред палатката си почиваха, седнали на столчета от дърво и зебло, двама Господари на дракони. Изгледаха ме мълчаливо.
— Добро утро и на вас — казах им.
Всъщност не беше добро — имаше гаден вятър, който го правеше малко студено и миришеше на дъжд. Това го споменавам, защото единият дракон — жена — каза:
— Наистина е добро; поне ако го сравниш с преди два дни. Аз съм Върт е’Терикс.
— Влад Талтош.
— Джерег?
Въпросът прозвуча по-скоро като любопитство, отколкото враждебно, затова отвърнах:
— Да, такъв съм и да, такъв е, зависи за кого от двама ни питаш. — Погледнах към мъжа и вдигнах вежда. Той ми обърна гръб.
— Той е Напър — каза Върт. — От е’Дриен е. Не го взимай лично. Всяко отделение има нужда от такъв като него, за да направи бивака толкова неприятен, че да горим от нетърпение да влезем в бой.
Напър я изгледа гадно, но не каза нищо.
— Можеш да си скатаеш такъмите — каза Върт.
— Добре. Ъъъ, какво точно значи това?
— Пъхни ги под леглото.
— О! Това го мога.
Напър изсумтя, смисъла на което също не можах да разбера, а Върт каза:
— Не знам, но май скоро ще тръгнем.
Напър чак сега отвори уста:
— Какво те кара да мислиш така?
Върт посочи с брадичка към обозните палатки.
— Последните два фургона докараха пътни порциони. Освен това Сетра Лавоуд мрази да държи войската си на бивак. Ако не може да ги задвижи, обича да урежда квартирите.
— Все едно — изсумтя Напър.
Върт се усмихна и вдигна рамене.
В този момент дойде друга жена. Погледна първо Лойош, после мен и каза:
— Ти трябва да си Талтош. Аз съм Раша, ефрейтор на отделението ти.
Сведох глава.
— Ъъъ… как да се обръщам към теб?
— По име е достатъчно. И не си длъжен да отдаваш чест.
— Още никой не ме е накарал да отдам чест.
Тя се усмихна.
— Сигурно защото никой не знае как точно да се държи с теб.
От всички войници, на които се бях натъкнал досега, тя изглеждаше най-„войнишки“ — стоеше изправена и вдървена, което я правеше да изглежда по-висока, отколкото беше, а косата й беше късо подстригана и вчесана назад над челото; очите й бяха черни и дръпнати. Освен това носеше меч — забелязах го само защото никой друг до този момент не беше с меч.