— Какво разправят, Раша? — попита Върт.
— Маневри този следобед, а утре може би ще тръгнем.
Върт кимна, без да поглежда Напър, с вид „казах ли ти аз“. Напър, от своя страна, изсумтя, което можеше да е в отговор на една от двете новини, или и на двете.
— Къде да тръгнем? — попитах.
Раша ме погледна косо и ми отвърна рязко:
— Ще разбереш, като стигнем там, Талтош.
— Извинявай.
— Скатай си такъмите.
— Слушам — отвърнах и влязох в палатката, като се наведох достатъчно, за да не съборя Лойош от рамото ми. Вътре беше малко по-хладно, отколкото отвън. Имаше четири походни легла и под трите — еднакви войнишки мешки; пъхнах чантата си под четвъртото.
„Трябваше да си вземеш мешка, шефе“.
„Сега се сети да ми го кажеш, нали?“
Излязох навън. Раша си беше отишла.
— Ефрейторът изглежда разбран човек — казах на Върт.
— Да. Но когато трябва, държи изкъсо. Служила е в морската пехота.
— Морска пехота?
— Бордови войник. Тия, дето минават през борда и се опитват да завземат вражеския кораб. Действала е в сражения с източняци по време на Междуцарствието.
— Не знаех, че по време на Междуцарствието е имало флот.
— Нямаше официално, но имаше разни битки около Северен пристан и Адриланка.
— Аха. Някаква идея къде мога да си взема мешка?
Тя поклати глава.
— Тук няма, а не ни разрешават да напускаме лагера без разрешение. Но предполагам, че като се върне, Елбър ще ти спретне нещо. Бива го за такива неща.
— Елбър ли?
— Другият, дето спи с нас.
— Аха. Той къде е сега?
— Дежурен е по кухня. Ще се върне след обяда.
— То пък един обяд — подхвърли Напър.
Върт добави:
— Можеш да го помолиш да ти направи и походен стол. Ще почнеш да цениш всяко удобство, което можеш да намериш.
— Изобщо не се съмнявам.
Седнах до тях на земята. Мда, един походен стол щеше да е добре.
Малко по-късно се чуха барабани, сърцето ми скочи в гърлото и за малко щях да скоча на крака и да извадя сабята; едва си спасих неудобството, като забелязах, че двамата не изглеждат много възбудени.
— Тази мелодийка — каза Върт — се казва „Да напасем конете“. Означава, че е време за обяд.
— Най-възбуждащото събитие за деня — изсумтя Напър.
— Съвсем вярно — каза Върт. — Заради опасността. Взимай си приборите и да ходим.
Обяда го сервираха на една дълга маса, покрай която минаваш с калаения си поднос, за да могат готвачите да ти сложат буца безвкусно сирене, толкова сухари, колкото можеш да изядеш… в моя случай беше една третина от един, и парче осолена кетна, която не бих поднесъл дори да е скрита в яхния, пълна с люти пиперки. После ти напълват калаената чаша, дето всеки момент ще се обърне, с някакво ужасно бяло вино и се връщаш в палатката си да ядеш, после отиваш до потока да си почистиш приборите и после, може би, надолу по потока до отходните места, за да изхвърлиш онова, което току-що си имал нещастието да изядеш. Нахраних Лойош с парче от кетната и той много го хареса, което само доказва правотата ми.
Един час след обяда дойдоха „маневрите“. Накараха ни да застанем в строй, по четирима в редица. Вляво от мен беше Напър, до него — един Господар на дракони, който се оказа Елбър. Беше много висок — близо осем стъпки — и тънък дори за Господар на дракони. Косата му беше вчесана назад като на Върт, а ръцете му бяха почти толкова възлести като на Краун. В този строй ни подкараха в марш на едно поле, където трябваше да правим разни неща, например да се обръщаме кръгом всички наведнъж, да крачим по четирима в редица, по осем и пак по четирима, да се пръскаме в различни посоки и да се връщаме, да се престрояваме от четирима във фронт до трийсет във фронт и по четирима в дълбочина, с подходящо разстояние между редиците, ходом напред, връщане, бърз марш, бегом, и всякакви други неща, които всички знаеха как да правят — без мен.
Това го правихме около пет часа, с по пет минути почивка на всеки час. По време на една от почивките се проснах на земята до мъжа, който беше зад мен през повечето маршировка.
— Не си ли свикнал с работата, източняко?
Погледнах го и не ми се стори от най-дружелюбните, тъй че казах:
— Не мога да твърдя, че много ми харесва.
— И на мен. — Беше по-скоро дребен, като плъх, и не ми направи впечатление с особена сила, въпреки че беше минал през гонката, без да остане без дъх като мен.
— Но си дошъл за борбата, нали?
— Аз ли? Не. Бил съм в няколко битки. Не мога да кажа, че ми харесаха.