— Не е много елегантно — отвърнах. — Но бих могъл да го направя.
— Имам по-добра идея — каза Мороулан с весел блясък в очите. — Вярвам, че ще ти хареса, Влад.
— Бас държа.
Трийсет и два часа преди това бях на пост, за да не позволя някой да проникне в лагера ни незабелязан; сега бях от другата страна и се опитвах да направя точно това. Тази страна ми се струваше по-естествена и придобитата ми наскоро симпатия към противника не можеше да ме спре.
Лойош летеше високо и следеше точно къде сме, докато аз бавно се придвижвах, натам, където ми казаха, че е бивакът на противника. Краката ми не издаваха звук, сивото ми наметало се сливаше с нощта, а в лявата си ръка стисках малка пръчка, която щеше да ме предупреди много преди да пресека линията на някое засичащо заклинание.
„Нещо особено, Лойош?“. Попитах само защото тишината започваше да ме изнервя.
„Още не, шефе“.
„Може да са събрали багажа и да са си заминали“.
„Ще го повярвам, стига да искаш“.
И малко след това: „Открих ги, шефе. Трима са. Точно пред теб“.
„Значи тръгвам наляво“.
„Натам е чисто“.
Продължих напред не много бързо, като избягвах всякакви резки движения. Вече можех да различа тлеещата жарава на огнищата, което не само ми осигуряваше ориентир, но и от лагера щяха да ме забележат по-трудно. Спомних си, че предната нощ рядко бях поглеждал към лагера — цялото ми внимание беше съсредоточено навън. Все пак се постарах да не заставам между някой от огньовете и постовете, които бе забелязал Лойош.
Трябваше да имат и вътрешна постова линия и сигурно имаше, но не я видях, нито постовите ме видяха. След като се озовах в лагера, стана по-лесно — огньовете бяха изтлели почти всички и почти всички бяха заспали. Крачех най-самоуверено и малкото обикалящи пазачи все едно гледаха през мен.
„Знамето им виждаш ли?“
„Четиридесет крачки, насам“.
Тръгнах. От голямата палатка, към която ме насочи Лойош, струеше трепкащата светлина на лампи. Щом се приближих, чух тихи гласове — офицери явно, обсъждаха планове за утре, когато нашият „авангард“ щеше да бъде „изпитан“ от техния „преден пост“.
Точно пред палатката имаше пост, много неподходящо място. Все едно.
„Добре, Лойош. Действай“.
„Готово, шефе“.
Излетя от рамото ми, стрелна се към часовия и изфуча само на три стъпки от главата му. Той изруга и се дръпна. Лойош налетя отново. Часовият извади меча си и го заразмахва глупаво във въздуха. Измъкнах нож от колана си и намерих пилона на знамето.
Отне ми около секунда, докато срежа въжето. Знамето се смъкна безшумно. Още една секунда и го държах в ръцете си. Шмугнах се в тъмното зад близката палатка и казах: „Добре, Лойош. Взех го. Едно на нула“.
„Ей сега идвам, шефе“.
„Лойош…“
„О, я стига, шефе. Забавлявам се“.
„Лойош“.
„Добре, добре. Идвам“.
Някой вътре в палатката извика: „Каква е тази врява?“, но не се задържах да чуя отговора.
Другите се оказаха по-лесни — все до тъмни палатки, пред които нямаше постове. Беше въпрос само на предпазливост и както винаги — да не ме спипат. Отне ми не повече от час, след което още двайсетина минути, докато се върна до нашите линии.
Само за упражнение се промъкнах покрай нашите постове и се запътих към палатката на капитана. Там също имаше пост, но на него се представих. Той погледна вързопа в ръцете ми, но май не разбра какво е. Съобщи за мен и дръпна платнището. Капитанът и Мороулан седяха около капитанската маса и пиеха вино. Хвърлих вързопа на пода и казах:
— Ако ви е останало малко, не бих отказал.
— Мисля, че можем да ти заделим някоя чашка — каза Мороулан.
Капитанът погледна знамената и се засмя.
— Браво. Колко взе?
— Единайсет.
— Добре, добре. Пленили сме единайсет знамена, без да извадим меч. Чудя се дали историята е записала такъв рекорд?
— Много се съмнявам — каза Мороулан.
Отпих от виното. Виното има много приятен вкус, когато си избил шубето и когато отпускаш мускули, за които не си и помислял колко са напрегнати.
— Някакви проблеми? — попита Мороулан.
— Нищо, с което Лойош да не може да се справи.
„Чух и си го записах, шефе“.
„Млъкни“.
— Значи сме получили няколко часа отдих, докато направят нови знамена каза капитанът. — Все пак трябва да видя как вървят изкопните работи.
— А ти, Влад, трябва да си отдъхнеш — подхвърли Мороулан. — Утре излизаш на бой.
— Ха! Какво те кара да мислиш така?
Той сви рамене и не отговори. Нямаше какво да кажа, освен да си допия виното и да отида да спя.
Мисля, че малката схема на Мороулан свърши работа. Тъй или иначе, щурмът срещу позицията ни започна чак в деветия час на сутринта.