10.
Бягай! Бягай!
Огледах лицата пред себе си. Виждах най-вече воини, всички много едри и всички — хм — много опасни на вид. Повечето бяха Господари на дракони, но различих и няколко Господари на дзури. Не забелязах никаква симпатия към скромната ми особа. Зад тях бяха магьосниците и макар и да не можех да го видя, знаех, че Форния е някъде зад тях и наблюдава хода на битката — клането де — и взима решения така, че неговите сили да могат да свършат повечето работа в касапницата. Нали за това беше цялата война.
Някой излезе напред — Господар на дракони, когото не бях срещал никога — и каза:
— Аз съм Джург’н е’Тенит. За условията ли сте дошли?
Не изглеждаше убеден. Вероятно не мислеше, че Мороулан би изпратил източняк.
— Не точно — отвърнах.
— Значи за преговори?
Обмислях как да отговоря на това, когато друг си проби път между войниците — Ори.
— Този не е парламентьор. Наемен убиец е. Убийте го.
Е, това явно поставяше преговорите в друга плоскост. Моментът беше много подходящ да чуя барабана със сигнал за атака и ротата ми изведнъж да се появи да ме спаси. За съжаление ги бях оставил много назад и ако изобщо се чуеше барабан, сигурно щеше да е в подкрепа на тия пред мен; не че имаха нужда.
Всичко това ми напомня, че никога не ме е интересувало особено какъв звук издават барабаните, което ми предлага нова чудесна възможност да ви обясня някои неща. Не се притеснявайте, след малко ще се върна на битката.
Та докъде бях стигнал? А, до звука на барабана, или „цокача“.
Много го бях намразил още от първия път, когато зовът му ме беше събудил по-рано, отколкото ми се налагаше да ставам, откакто престанах да въртя ресторант. Заранта преди атаката дори ме беше събудил още по-рано. В този ден наблизо нямаше поток, затова дежурните бяха поставили пред палатките ведра с вода. Обръснах се насила. Бръсненето със студена вода между другото не е толкова забавно, колкото твърдят някои. Реших обаче, че това, че не се порязах, е добра поличба. Върт, която беше следващата зад мен на опашката пред ведрото, ми обясни, че една от разликите между елитен корпус и обикновените мобилизирани била в това, че на нас разчитат, че ще станем сами сутринта — в армия от мобилизирани ефрейторите минавали из палатките, изхвърляли всички навън и ги биели с пръчки, ако се моткат.
— А не ги ли убиват?
— Наборниците рядко посягат на ефрейтори. Виж, офицерите трябва да внимават.
Поисках да ми го обясни, но барабанът отново запердаши и с известен ужас осъзнах, че познавам особения ритъм на сигнала за закуска. Разбира се, част от известния ужас беше свързана със самата закуска.
Помъчих се да излея голото кафе в гърлото си насила, но едва преглътнах първата глътка и се отказах. Всички около мен гълтаха мътнокафявата течност все едно че е бренди. Свих рамене и изядох няколко сухара, после ги отмих с малко вода. Върнах се при палатката ни и чак тогава забелязах, че през нощта между нас и вражеския лагер се издигнала пръст — образуваше нещо като стена. Добре, вече знаех и земно укрепление какво е.
Един непознат мина пред палатката и хвърли на земята купчина къси копия. Елбър, който стоеше наблизо, се наведе и си взе три. Върт направи същото. С което останаха шест. Погледнах ги, после погледнах Върт и си взех три. Елбър попита:
— Знаеш ли как се използва това?
Помислих, че ме пита за копието, докато не видях, че ми подава брус. През ума ми минаха няколко солени шеги, но отвърнах „да“ и го взех. Подаде ми и едно шишенце с масло. Вече отвсякъде се чуваше стържещият звук от точенето на оръжия. Включих и своя глас в хора, но наточих само копията и сабята си; чувствах се малко неудобно да си показвам колекцията от гадни неща.
Проклетият барабан заби отново. Този сигнал не го бях чувал и се подразних, че го различавам като непознат. Попитах Елбър какво означава.
— Нарича се „Сълзите на ефрейтора“. Означава отдельонните ефрейтори да се явят при капитана. Получават последни указания за битката.
Сърцето ми прескочи един удар, но запазих безизразна физиономия.
„Лойош, отваряй си очите, докато се изпаря. За предпочитане преди да започне боят“.
„Разбрано, шефе“.
Продължих с точенето на копията.
— Колко далече го хвърляш това? — попита Върт.
— Около шейсет и пет — седемдесет крачки.
— Добре. Пропускаш първата команда „огън“. Ако изчакаш до втората, ще са горе-долу в обсега ти. Първият залп бездруго е само за объркване; последните две ги хвърляме бързо и можеш да се прицелиш.