— Хвърляй!
… хвърлих и кой знае къде отиде, защото вече бяха ужасно близо, когато вдигнах третото…
— Готови за щурм!
… и го преместих в лявата си ръка, докато прехвърлях сабята в дясната, а те се изсипаха през рова, преминаха го и запълзяха по насипа, и всички ревяха, включително и моя милост, и се появи онзи гаден дървен щит в лицето ми, тъй че забих копието в него и го избутах като с лост, после разпрах нечие лице и продължих да напирам напред, но ми се изпречи онази проклета купчина пръст и замахнах отново, ударих нечий щит, после паднах на колене и посякох нечии крака, а после Върт ме теглеше назад и говореше:
— Влад! Влад! Свърши се! Не чу ли барабана?
Стоях така, задъхан, а после, тласнат може би от изтощението или от отвращението, и аз не знам от кое, паднах по очи, превъртях се на гръб, зяпнах небето и задишах. Странно, едва тогава чух писъците и призивите към разни богове отвсякъде. Някъде отблизо се чуваха и по-тихи стонове, но не обърнах глава да погледна. Имах представа какво ще видя, ако погледна: нападали тела, много от които все още живи, много — останали без една или друга част от цялото. Звукът казваше всичко.
— Да не си ранен?
— Не — чух собствения си глас и ми се дощя да се изсмея, защото въпросът си беше смешен. От всички неща, които можех да кажа, че съм — пребит, съсипан, унищожен — ми беше задала единствения въпрос, на който трябваше да отговоря с „не“.
Лицето на Напър изведнъж се появи над мен. Не можах да разгадая физиономията му, защото лицето беше обърнато наопаки. Целият беше оплискан с кръв — лицето и дрехите. Изглеждаше естествено. Каза ми:
— Ще се оправиш, източняко.
Ако можех да се движа, мисля, че щях да стана и да го убия.
Полежах така десетина минути, преди да дойде някакъв непознат и да коленичи до мен.
— Това яке трябва да го свалим.
— Моля?
— Трябва да свалим якето.
— Не е ли редно първо да се запознаем?
Усмивката му се появи и изчезна, сякаш беше чувал подобни шеги и преди, а някой зад мен ме хвана за раменете, надигна ме и започна да сваля коженото яке.
— Чакай малко — рекох.
— Предпочиташ да ти изтече цялата кръв ли?
— Но… — Погледнах надолу и видях прореза на якето. Кръвта, която течеше от него, си беше много. Проклятие. Бях ранен. Е, това поне ми даваше някакво оправдание за лежането по гръб и зяпането на небето.
Смешното беше, че все още не чувствах нищо. Но да, успял бях все пак да се порежа. Не погледнах по-внимателно, но беше на около пет сантима от същото място, където ме бяха порязали преди няколко дни. Дядо щеше да каже, че четвъртата ми позиция гард поддава. Дядо несъмнено щеше да е прав. Трябваше да…
— Якето? — попита лекарят.
— Давай.
Той го смъкна и на земята изпопадаха четири ножа, два шурикена и три стрелички. Изгледа ме странно.
— Какво има?
Той поклати глава.
— Легни и се отпусни.
— Това го мога.
Изсипа нещо на хълбока ми. Беше студено, но болка все още нямаше. Усетих обаче няколко капки дъжд на лицето си, после още няколко. Първите две бяха приятни. След това намразих дъжда и исках само да се измъкна от калта.
Кал.
Богове, колко мразя калта. Дотогава не го бях забелязвал, но сега си мисля, че ще я мразя, докато не ме заровят в нея. Винаги бях смятал, че ботушите ми са удобни, докато калта не почна да се опитва упорито да ми ги смъкне от краката на всяка стъпка. Понякога успяваше дотолкова, че трябваше да излизам от колоната, да ги намествам и после да тичам да си догоня хората, а дори и без това имах чувството, че оставам без дъх само заради допълнителното усилие. Водата, процеждаща се в ботушите ми, също не беше кой знае колко приятна. А сега лежах в нея.
Започнах да треперя, което повече от знанието за раната ме накара да се почувствам слаб и уязвим. Лекарят направи някакви неща, не знам точно какви, може би магически, а може би не, след това лепна на хълбока ми бандаж и го уви с някакъв парцал, за да се задържи. И парцалът, и бандажът моментално подгизнаха; може би щяха да ме отнесат някъде на сухо, ако нямаше по-сериозно ранени или ако изобщо имаше такова място.
Дъждът премина в порой и го намразих още повече.
„Защо не ми каза, че съм ранен?“
„Страхувах се, че ако ти кажа, раната ще те заболи“.
„О! Много си умен за същество без палци“.
„Благодаря“.
— Това трябва да свърши работа — каза лекарят. — Пази си тази страна следващите няколко дни.
Лекарите винаги казват такива неща. Какво точно имаше предвид? Да избягвам да ме дупчат на същото място? Добър план. Става.
— Добре — казах му. — Благодаря.