Капитанът заговори за гордостта на дома Дракон и обеща, че душите на всички мъртви ще бъдат пратени до Пътеките на мъртвите, където, беше убеден, щели да ги посрещнат с почести. Назова ги един по един, с чиновете (никой не беше по-висок от ефрейтор), и помоли боговете съдници да бъдат милостиви към тях, а накрая каза няколко думи на древната реч на дома Дракон.
Чувствах се съвсем не на място и продължавах да чакам вроденият ми цинизъм да ме спаси, но той нещо се ослушваше или беше задрямал. Лойош също си мълчеше. Нямаше много приказки, докато се разделяхме по отделения и се връщахме към палатките. Всъщност попитах тихо Върт как се правят тези неща и тя ми обясни, че телата ще ги откарат на фургони и с почетен ескорт до Пропадите при Портата на смъртта, и добави:
— А по нататък, кой знае.
Е, аз знаех. Най-малкото имах доста добра представа, но ми се стори нередно да й го казвам. Бях единственият в ротата с личен опит за това, което е отвъд Портата на смъртта; също така бях единственият в ротата, който нямаше право да го знае, и единственият, който, ако го убиеха в бой, нямаше да бъде изпратен там.
Вроденият ми цинизъм най-после се появи отново, но по това време вече трябваше да се ляга, за да мога да се събудя, отпочинал и бодър, за поредния ден в поход през дъжд и кал и ядене на гадна храна.
След още два такива дни дъждовете най-после решиха, че няма да спрем, затова спряха те и дори небесната пелена стана по-висока и изтъня. Пред нас вече се виждаха планини: Източните планини като цяло и връх Клин в частност — спомних си го от картата. Вече нямаше никакъв дъжд, тъй като бяхме стигнали сухите земи на запад от планините; по някакъв каприз на боговете или по прищявка на природата източните склонове на планините бяха тучни и гористи, докато западните щяха да са пустинни, ако не бяха планинските потоци, дерета и реки, които ги пресичаха.
След като дъждът беше спрял обаче беше много горещо, или поне много горещо за вървене. Бях скатал и двете си наметала, мешката ми тежеше милион фунта, плюс-минус два, и дори малкото униформено кепе ме дразнеше; първото, което направи всеки, когато спряхме, беше да го свали. От друга страна, най-после разбрах за какво служи: пазеше очите ни от прахта, докато вървим. Явно охлаждащите заклинания и дори заклинанията за вятър бяха твърде много за ротните ни магьосници и тези от нас, които разбираха малко от магия, каквито за щастие бяха повечето от нас, се редуваха с опити да докарат малко ветрец. Това престана още на втория ден от похода, понеже се примирихме.
Вече изяждах по шест сухара на ядене, което показва до какви дълбини може да пропадне животното, наречено „човек“. А все още нямахме никаква представа накъде вървим, нито защо. Е, аз имах някаква смътна идея, доколкото бях присъствал на военния съвет, но едно е да слушаш подробни стратегически планове, а съвсем друго цяла неделя да маршируваш в строй, без изобщо да ти е ясно какво те чака, освен най-общо, че вероятно някъде ще се бием. Спиранията бяха облекчение, но иронията бе, че вече нямахме причини да спираме. Вървяхме по хубав път, прокаран от някого някога по някаква причина през суров каменист терен, но дори каменистият терен щеше да е проходим, така че се тътрехме и се мъчехме да се доберем до следващия водоизточник, преди да заревем или да се задавим от прахта, вдигана от ония пред нас. Хълбокът ми обаче се оправяше.
Най-сетне, късно вечерта, стигнахме до Източна река. Бях решил, че ще спрем там, но командващият — Сетра Лавоуд, кой друг — не искаше и да чуе. Казаха ни, че трябвало веднага да прехвърлим реката. Огледах я на гаснещата светлина и за малко да се намръщя, но не исках да приличам на Напър.
Отсрещният бряг беше покрит със сиви, огладени от водата камъни, а откъм нашата страна брегът беше гладък и песъчлив — готов съм да чуя обяснения, ако имате такива. Връх Клин и приятелите му оттатък реката изглеждаха високи и непроходими. Непроходимостта не ме притесняваше, защото не мислех, че ще ги преминаваме, за разлика от реката, край която инженерните вече сглобяваха разни талпи и надуваха овчи мехури за понтон. Реката беше широка и бърза, но, както ни успокоиха, не повече от четири стъпки дълбока. „Не повече от четири стъпки дълбока“ не ми прозвуча добре. По ирония, същата вечер застудя, тъй че да газиш през вода, за което само допреди ден бях готов да заменя най-добрата си кама, не беше много препоръчително.