— Сега ще ни накарат да я изгазим ли? — попитах Върт и многозначително посочих импровизирания мост.
— Аз бих направила точно това — подразни ме тя. — Трябва да имаме сила на другия бряг, преди да почнем да прехвърляме фургоните, и колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Защо?
— Ами защото трябва да разберем дали врагът е наблизо. Толкова дни вече обикаляме покрай територията му, че няма да ни остави да се мотаем така.
Разгънах наум картата на района. О, ето значи къде бяхме. Да, логично беше. Щом преминехме реката, можехме да тръгнем надолу по течението, дълбоко в територията на Форния. Ако Сетра искаше да го принуди да ни нападне, точно това беше начинът.
Барабанът заби и този път много лесно познах сигнала да се строим и да се приготвим за марш. Направихме го с ръмжене — от всички в ротата като че ли само на Върт и Елбър им беше все едно. Да му се не види и късметът ми — да попадна в единственото отделение в ротата с двама дразнещо ухилени кашици. Подхвърлих нещо в този дух на Напър и той ми кимна навъсено.
Малко преди да нагазим, Раша дойде и каза:
— Талтош, ти си малко по-нисък от останалите, така че можеш да изчакаш за някой фургон, ако искаш.
— Нищо ми няма.
„Шефе, наистина не мога да те разбера“.
„Млъкни“.
Капитанът поведе — слезе от коня и го хвана за юздите. Тръгнахме след него, намокрихме се, простинахме, борихме се с течението, изкатерихме се през камънаците от другата страна и се отдалечихме на около сто крачки от брега. Най-сетне напалихме огньовете, вдигнахме си палатките на светлината им, донесоха храната и насядахме да се стоплим и изсушим, което се превежда с „щастие“, чийто превод съответно е „да не си съвсем зян“.
При съседния огън играеха на камъчетата Сянг и знаех, че Елбър ще е там: може би следваше съвета ми и печелеше, или пък играеше неговата си игра и губеше. Напър беше зачезнал някъде — според клюката беше заформил връзка с някаква женска в друга рота. До мене се беше настанил Тибс, който се мъчеше да ми пробута смешни анекдоти, за да види дали ще ме разсмее. Когато стигна до оня с редника без глава, дето мъкне при лекаря ефрейтора без крака, Лойош каза: „Е, хайде де, шефе. Това беше смешно“.
„Щом казваш“.
„Шефе, ако се задържиш много дълго в армията, чувството ти за хумор съвсем ще се изпари“.
После дойде някакъв младолик дракон. На светлината на мигащите пламъци приличаше на момче.
— Ей, Дън. Къде се загуби? — попита Тибс.
— Риба лових.
— Хвана ли нещо?
— Не.
— Казах ти.
— Длъжен бях да опитам.
— И опита, нали? Това е Влад. Влад, това е Дън.
— Виждал съм те.
„Добро е момчето, шефе. Хранил ме е“.
„Добре, Лойош. Значи няма да го убивам“.
Двамата с Дън си стиснахме ръцете и Тибс го попита:
— Защо си толкова намусен?
— Краун казва, че пак не мога да нося знамето в следващия бой.
— А ти защо толкова напираш да те убият?
Дън не отговори. Тибс поклати глава и подхвърли:
— Трябваше да си дзур.
— За тия думи бих те предизвикал на дуел — каза Дън. — Но не ми стигаш.
Тибс се изсмя късо.
После дойде Раша, пожела ни лека нощ и каза:
— Може би няма да е зле да си наточите оръжията тази вечер.
— Мислиш ли, че ще има бой утре? — попита Тибс.
— Нищо не е сигурно, но така изглежда.
Кимнахме и благодарихме за информацията. Отидох до палатката, взех бруса на Елбър, после се върнах при огъня и почнах да си точа сабята.
„Шефе, какво стана с целия план да се скатаем, като почне битката?“
„Млъкни, Лойош“.
Предната нощ прекарах с Коути, едно източняшко момиче, което се беше съгласило да се омъжи за мен. Има чудесна усмивка, умее да борави с кама и може да слуша. Лежахме в леглото ми, приятно изтощени, косата й бе разпиляна по гърдите ми, бях я прегърнал и й говорех за предложението на Сетра Младшата. Тя ме изслуша без да каже и дума, но накрая все пак каза:
— И?
— Какво „и“?
— И защо си очаквал нещо друго?
— Да де, всъщност не би трябвало.
— Още ли си ядосан?
— Не чак толкова. Както каза, трябваше да го очаквам.
— А предложението й?
— Какво? Можеш ли да си представиш, че ще го приема?
— Разбира се.
— Можеш?
— Имам доста голямо въображение.
— Наред с другите неща — да. Но…