— Но ако не беше толкова противна, какво щеше да си помислиш?
— Защо трябва да ме интересува?
— Алийра.
— Какво Алийра?
— Заради нея трябва да те интересува.
Надигнах се, ръката ми намери чашата сухо бяло вино, което бях запазил студено във ведрото с лед. Отпих и я подадох на Коути. Тя стисна рамото ми за „благодаря“ и казах:
— Мислиш ли, че й дължа нещо?
— Не й ли дължиш?
— Хм. Да де — мисля, че да.
— Тогава може би трябва дай кажеш за предложението, за да реши сама.
— Никак не ми харесва да правя услуги на Сетра Младшата.
— Знам. Не мога да те виня, но…
— Да. Но.
Виното ми дойде добре. От прозореца лъхна свеж вятър.
— Май ще завали — каза Коути.
— Утре ще поговоря с Алийра.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Много.
— Добре. Ох, вече ми се спи.
— Спането в такива случаи е силно препоръчително лекарство.
— Сериозно? Остава да ми кажеш, че яденето е добро лекарство срещу глад.
— Временно, но се справя със симптомите. Гладна ли си?
— Да, но повече ми се спи.
— Тогава утре закусваме. Едно по едно.
— Добра идея — промълви тя сънено и се сгуши в рамото ми.
— Интересно какво ще каже Алийра. Не мисля, че харесва Сетра Младшата повече от мен.
Коути не ми отговори. Или вече беше заспала, или заспиваше. Оставих чашата на масата и придърпах завивките. Наистина заваля. Помислих да затворя прозорците, но ме домързя, а и дъждът миришеше приятно.
Това бе вчера. Тази сутрин двамата с Коути намерихме Алийра в библиотеката на Черен замък. Ходенето там, след толкова мислене, след спомена за няколкото пъти, когато бях озовавал между стените на това странно място, ме възбуди. Гледах го, все едно че го виждах за първи път — както го бях гледал преди години, преди война, любов и пак война. Черен замък винаги ми беше изглеждал пищен, с величественото, виещо се нагоре мраморно стълбище и трите огромни канделабъра, осветяващи преддверието, и трите — великолепни произведения на изкуството, каквито човек можеше да очаква в Имперския дворец, изкуство едновременно страховито и красиво, каквито, предполагам, могат да бъдат драконите в най-добрата си форма.
В най-лошата си форма са брутални и грозни.
Алийра стана — държеше книга — и каза:
— Добре сте дошли.
Двамата с Коути се поклонихме.
— Как е Ноуратар? — попита Коути.
— Приспособява се. Започва да се примирява. Добра императрица ще се получи от нея.
Погледнах крадешком годеницата си, но дори темата да беше болезнена за нея, а бях сигурен, че е така, тя не го показа с нищо Понякога се чудех как домът Дракон преглъща това, че следващата им императрица е била джерег и убиец, но най-вероятно отдавна щях да съм умрял, докато цикълът се обърне, така че какво толкова да му мисля, а и това бе едно от нещата, за които ни беше трудно да говорим с Коути, тъй че не знаех какво точно изпитва.
— Имам предложение за теб — казах.
Алийра остави книгата — не успях да видя заглавието — и килна глава.
— Да? — Явно очакваше, че ще е нещо добро, ако можеше да се съди по тона й.
— Идва от Сетра Младшата.
Зелените й очи се присвиха и леко посивяха.
— Сетра Младшата?
— Да.
— Какво иска?
— Меча на Кийрон.
— Нима? Мечът на Кийрон Завоевателя? Иска да й го дам? Колко мило!
— Само предавам думите й.
— Аха. И какво предлага в замяна?
— Мисля, че можеш да се сетиш, Алийра.
Алийра ме изгледа и кимна замислено.
— Да, мисля, че мога. Защо не седнете?
Загледа ни мълчаливо с присвитите си сиви очи. Държеше чашата с вино, великолепно кристално изделие, така, че светлината на канделабъра да прави дъга през нея върху изящно резбованата маса.
— Вие какво мислите? — попита накрая.
— Радваме се, естествено — отвърнах. — Какво по-хубаво от това Сетра Младшата да изколи няколко хиляди източняци.
Тя кимна и каза:
— Тук има нещо повече обаче.
— Да. Има.
— Изненадана съм, че точно ти ми носиш това предложение.
— Нямаше да го направя, но Коути ме убеди.
Алийра я погледна въпросително и Коути сви рамене.
— Трябваше да го научиш.
Тя кимна отново.
— Мороулан твърди, че има идея какво е, но Сетра Младшата настоя да го задържи и той не намери… добре де, реши да не оспорва решението й.
— Ако го получиш — казах аз, — пак няма да настои. Освен ако не му го дадеш сама.
— Може би, каквото и да представлява — Велико оръжие, както си мислим, или нещо съвсем друго — да се е опитвал през цялото време да стигне до мен.
Спомних си за сериола и за случилото се на Стената, и за всичко останало, и казах:
— Ужасна мисъл.
Алийра ме изгледа намръщено, все едно че бях проговорил на чужд език, но продължи мисълта си, без да ми отговаря.