— Ако е така, отказът да го взема може да ми навлече още по-големи неприятности.
— От друга страна, доколкото си спомням, Кийрон Завоевателя се закани да те подгони, ако отстъпиш меча му на друг.
— Да. И това, разбира се, е още едно предимство.
11.
Закуска с шефа Владимир
В очите на войниците пред мен имаше известно съмнение, било защото не горяха от възторг, че трябва да убият един невъоръжен източняк, или, по-вероятно, защото Ори не беше упълномощен да им дава заповеди. Но каквато и да беше причината, се поколебаха. Не и самият Ори обаче. Той пристъпи напред и щом вдигна ръка, пуснах Маготрепача да падне в ръката ми — и нещо черно се понесе с гадно пращене към мен.
И тук паметта отново ми върти номера, защото знам колко бързо се движат такива неща, така че знам, че всъщност нямах време да направя хладното, безстрастно наблюдение, каквото помня, че направих, и със сигурност нямах време съзнателно да падна назад, да размахам Маготрепача пред себе си и да чуя пукота във въздуха, и да усетя особената миризма, придружаваща гръмотевиците, и в същото време да умувам какво да кажа, ако все още съм в състояние да кажа нещо, но си го спомням точно така и макар паметта ми да се опълчва на здравия разум, какво пък, все пак моя си е, така че имаше ги и пукота, и миризмата, претъркалянето и дори усещането за тежестта на Маготрепача в ръката ми, и усещането за земята под мен, даже за едно камъче, което се наби в рамото ми, когато паднах и се претърколих, и усетих, че лявата ми ръка е изтръпнала, а мозъкът ми правеше „цък-цък-цък“, докато си вадех изводи и взимах решения, и успях да запазя гласа си спокоен и разсъдлив, когато казах:
— Това е възмутително, Ори. Ако го направиш още веднъж, ще те унищожа. Дошъл съм тук да разговарям, не да убивам, но ако ме ядосаш, ще те изгоря на място, дори охранителите ти да ме накълцат на кайма в следващия миг. Хайде, престани и да поговорим.
Улових погледа му, задържах го и за миг дори не забелязвах двайсетината Господари на дракони, които можеше да са готови, или пък не, да скочат и да ме накълцат на кайма. Зачаках. Пред мен се простираха ниски зелени хълмове; зад мен се издигаше скалната стръмнина, наречена „Стената“, с грубия плосък паметник в чест на Барит, „гробницата“ му, отпред; а наоколо бяха Източните планини; всички сякаш бяха затаили дъх заедно с мен. Зачудих се дали ще загина тук. Щеше да е подходящо, ако бях имал някакво предчувствие, но мен не ме спохождат предчувствия, или поне не такива, на които може да се разчита. Във всеки случай не бях имал предчувствие, когато стигнах до Източните планини.
Още когато стигнахме до подножията им, на много мили от мястото, където се намирах в този момент, бях разбрал, че денят там настъпва изведнъж. Този път почти се зарадвах, че ме карат да ставам рано, защото иначе нямаше да мога да видя червеното и златистото, озаряващи зъберите на връх Клин преди разсъмване, с небесната пелена много високо и изтъняла, творение сякаш на самата планина, и сноповете лъчи, превърнали лагера в гигантско поле от гъби, и реката — като пурпурна лента.
Извинявайте; нали знаете, ние, старите кучета, сме философи, а всички философи са поети. Е, всъщност ние, старите кучета, обикновено сме пияници и курвари, но философията е добър начин да убиваш времето между едното и другото.
Поетично казано, същия ден ми бяха дали клозетен наряд. Раша ми обясни с извинителен тон, че нямало достатъчно „издънки“, които да вършат работата, тъй че хвърляли чоп и името ми излязло. Но съм можел първо да закуся. Приех го философски.
Няма да ви хабя времето с дълго описание на клозетния наряд, но мога да кажа, че не беше толкова лошо, колкото си мислех — главно копаене, а все едно, всички останали бяха включени в копаене на ровове под наставленията на инженерите, тъй че моята работа не беше повече от тази на всички останали, само малко по-неприятна. Предизвиках смеха на няколко от другарите си, като взех парче осолена кетна, хвърлих го в току-що изкопаната дупка и го зарових.
— Реших да прескоча междинния етап — казах им.
Но пък научих нещо изключително ценно, което се запечата в съзнанието ми много повече, отколкото по време на похода — тогава за първи път бях започнал да го подозирам: един Господар на дракони, клекнал над полеви клозет, не изглежда по-величествено от който и да било друг в същата поза. Това знание ми радва душата и до ден днешен.
Задържахме се на позиция край речния бряг три дни, три относително приятни дни всъщност. Беше горещо и нямаше какво толкова да правим, освен да си почиваме или да се къпем в реката, а най-хубавото беше, че никой не се опитваше да ни убие. Мислех си, че чакаме да ни атакуват, но по-късно разбрах, че всъщност сме изчаквали другите дивизиони да се придвижат на позиции за тризъба атака в самото ядро на владението на Форния. Форния, разбира се, беше зает с маршове и контрамаршове, за да се защити точно от това. Чухме слухове за сражения по фланговете и се оказаха верни, но бяха само дребни, маловажни малки сондажи на отбраната ни — в смисъл, маловажни освен за онзи, когото са убили или осакатили по време на акцията. Тъй като жертвите бяха все от други роти, нямахме погребални служби в тяхна чест.