Повечето време прекарвахме в седене и дърдорене — или в случая с Напър и мен, в оплаквания. Повечето разговори бяха на много ниско ниво: секс и поркане, с дрога и храна на втори план. Останалото беше на много високо ниво — средно положение нямаше. Философстването, както вече казах, е много уважавана дейност. В един момент казах на Върт:
— Проблемът с вас, драконите, е, че за вас убиването е нещо съвсем безлично.
Тя ме изгледа учудено.
— Това не го очаквах от един джерег.
— Защо?
— Мислех, че някои от колегите ти имат навика да поръчват убийства по бизнес причини.
— Да. Но не повече от едно наведнъж.
— Тази разлика много ли е важна за убития?
— Е, не е. Но е много важна за всички останали в квартала.
— Може би за дома Дракон мащабите са по-големи, защото целите са по-грандиозни.
— Моля?
— Ние не се бием за контрола върху разни бардаци, а за баронства. Макар и да не са по-добри, все пак са по-големи, тъй че е естествено и вложените сили да са по-големи.
— Мислиш ли, че това обяснява нещата?
— Поне е най-широко възприетата теория и аз й вярвам.
— Хм… „най-широко възприетата.“ Нима има теории за това?
— О, разбира се. Има теории за всеки аспект на войната.
— Разбирам. Полезни ли са?
— Някои — повече от другите. Но пък онези, които не са полезни, обикновено са забавни.
— Аха. Не мислех, че „забавното“ може да има нещо общо с войната.
— Наясно съм. Дори самата идея, че е възможно, сигурно те отвращава. — Замълчах си и след малко тя продължи: — Никога ли не си изпадал в смъртна опасност, а когато свърши, си казваш, че си преживял най-великолепния миг в живота си? Никога ли не си изпитвал удоволствието да съставяш подробни планове, удоволствие, което няма нищо общо с това колко добър или лош, или важен ще е резултатът? Не би ли могъл да си представиш удоволствието да се заловиш с някакъв сложен проблем и да гледаш как се наместват отделните части, как силите се събират и нещата започват да се получават точно така, както си ги искал?
Това, разбира се, ме накара да се замисля.
— Всъщност да.
— И?
— Но все пак…
Изведнъж ми хрумна, че разговорът й допада. После осъзнах, че същото важи и за мен. Важно ли беше това за нещо?
Оставих ума си да се зарее и погледа си да се заскита; тя чакаше търпеливо.
— Е, може да е само бройката. Но изглежда, че колкото повече жертви има, толкова по-важна би трябвало да е каузата. Не мислиш ли?
— „Би трябвало“ е опасен израз. Също и „по-важна“.
— Не мога да отрека онова, което каза за опасността. Да, разбира се, въпреки че се старая да не се излагам на опасност, знам какво имаш предвид: чувството, че…
— Че си напълно жив?
— Да, точно това. Но това е за мен, или може би и за онзи отсреща, ако и той е доброволец. Но какво да кажем за мобилизираните, за които ми спомена?
— Те са текла — отвърна тя.
— Вярно — отстъпих. — Добре, да се върнем на „би трябвало“ и „по-важна“ тогава…
Върт изведнъж се разсмя.
— От теб може да излезе добър тактик. За стратег не знам, но тактик — със сигурност.
— Май не държа да знам защо.
— Е, добре. Да се върнем на „би трябвало“ и „по-важна“. Това са морални оценки, нали?
— Незаконно ли е това в тази област?
— Ни най-малко. Но по традиция оценките са твърде важни, за да се поверят на редови пехотинци.
— Ах, традицията! Добре, ти вярваш ли в това?
— Разбира се, че не. Най-малкото на никого не може да се забрани да мисли защо и за какво се бием. А и не вреди, стига да не мислиш за това точно когато някой се опитва да те изкорми.
— Добре тогава. Да минем на детайлите. Форния е жаден за власт като… добре, жаден е за власт. — За малко щях да кажа „като всеки дракон“, но се овладях. — Същото е и с Мороулан. Владенията им са едно до друго и Мороулан иска да отнеме на Форния възможността да го заплашва, а Форния, разбира се, не иска да му завладеят земите, тъй че двамата си измислят повод за обида и няколко десетки хиляди души почваме да се трепем едни-други. Как се връзва това с „би трябвало“ и „по-важна“?