— Ти си тук по същата причина, нали? Форния те е обидил и затова си готов да убиеш няколко съвсем непознати.
— Аз съм сам. Не командвам армия, която да убива заради мен.
— Смяташ, че Мороулан трябваше да го предизвика на дуел?
— Не. Мисля, че трябваше да го убие.
— Как? С убийство по поръчка?
— Защо не? Всеки може да бъде убит по поръчка.
— Чувала съм — сухо отвърна тя. Очаквах да ми подхване песничката колко ужасно е да бъде убит по поръчка враг в сравнение с достойната битка, а аз се бях настроил за дълга тирада за смъртта на един срещу смъртта на стотици или хиляди, но тя не стигна дотам, а каза: — И ако успее, какво ще стане? Нима си въобразяваш, че Форния няма приятели, няма близки, които няма да искат да отмъстят?
— Ако никой не разбере…
— Така ли става обикновено, скъпи ми джерег? Когато някой в твоя дом бъде убит, не се ли знае обикновено кой се облагодетелства от смъртта?
Нямах добър отговор на това — беше права. В дома Джерег обикновено искаш да се разбере кой е поръчал да светнат типа; по този начин предупреждаваш следващия тип, който може да реши да извърши същото деяние, заради което е светната жертвата.
— Добре. Тук съм съгласен. В случаи като този поръчаното убийство може да е непрактично.
— Е, тогава?
Ухилих се.
— Винаги може да се преговаря.
— Разбира се. Стига да можеш да заплашиш с война, винаги можеш да преговаряш.
— Пошегувах се.
— Знам. Но аз говоря сериозно.
— От теб може да излезе добър рекетьор. Едва ли бих ти отстъпил от територията си, но бих те наел да ми събираш дълговете.
За миг тя като че ли се подразни, но после ми се усмихна и каза:
— Добре. Върна ми го.
— Кой е оня? — попитах и посочих с очи.
— Кой? А, това е Дортмонд. Не му знам рода. В ротата е почти от двеста години. Разбира от кампании.
— Но пък трябва да мъкне цялото това снаряжение.
— Достатъчно едър е. Убедена съм, че знае как да подкупи водачите на фургони да му возят част от излишъците.
Въпросният мъж беше през две палатки от нас. Наистина беше много едър, на средна възраст, с дълга коса и хубави черти за дракон. Беше придърпал кепето над очите си и седеше пред палатката си на нещо като стол от платно и дърво, с облегалка при това. Краката му бяха вдигнати върху столче със същата конструкция, а лакътя си беше отпуснал на маса, на която бе сложена бутилка вино; държеше бокал и пушеше голяма черна лула. Гледах го с любопитство. Войник от главата до петите. Цялата си излишна енергия бе посветил на това да изтръгне колкото може повече лукс от досадния лагерен живот.
— Да можеше да видиш палатката му отвътре — каза Върт.
— О, така ли?
— Двойно легло, с дюшек, възглавници и мрежа против насекоми. При това си е изрисувал мрежата — планински пейзаж с виещ вълк.
— Наистина е много багаж.
— Леглото обаче е страшно удобно.
— Ти откъде… Е, няма значение.
Върт не отговори на въпроса, който почти зададох, а загледа мълчаливо Дортмонд. Той сигурно очакваше цял живот да служи като войник, може би някой ден да стигне до чин ефрейтор. Създаваше впечатление на човек, напълно доволен от съдбата си. Върт, която изглежда, споделяше мислите ми, по някое време каза:
— Има и по-лош живот от войнишкия, знаеш ли.
— Явно. Но ти няма да си доволна от него.
— Аз ли? Разбира се. Ако ме убият в битка, то ще е на път към високите рангове.
— А Напър?
— Той ли? Знаеш ли, мисля, че е точно толкова доволен от живота си, колкото и Дортмонд.
— А за нея какво ще кажеш? — попитах и посочих с очи една слабичка дама, която тъкмо се беше спряла при Дортмонд. — Изглежда ми, хм, не знам. Миролюбива. Мила. Дружелюбна. Нещо такова.
— Нийра е’Ланя. Да, такава е. Най-милото момиче, което познавам. Тя е умиротворителят всеки път, когато двама в отделението почнат да си късат нервите.
— И сега ще ми кажеш, че в битка се превръща в свиреп воин, нали? Обзема я драконски гняв, запенва се и убива с голи ръце?
— Схвана.
— Наистина ли е такава?
— Наистина.
— Странни сте това драконите.
След вечерята, няма да ви я описвам, отново ме повикаха при капитана и той отново беше изнервен, и Мороулан отново беше там.
— Е, Влад — каза той. — Готов ли си да нанесеш още един удар в името на свободата?
— Това ли правим?
— Не, но звучи по-добре, отколкото да помогнеш на един богат и влиятелен аристократ да си запази богатството и влиянието.
— Да не би да си подслушвал разговорите ми?
— Не, защо?
— Все едно. Какво искаш да направя?
— Форния — каза Мороулан — обича да праща бойците си на бой с пълни кореми…