— Гледай го ти, кучия му син.
— Та ако това се окаже невъзможно, може да е изгодно за нас.
— Може би. Очакваш да атакуват ли?
— Изглежда вероятно. Довели са много части, а нашите тепърва пристигат. Колкото повече чакат, толкова по-силни ставаме. Бригадата на Мил би трябвало да пристигне утре сутринта, между осмия и деветия час; ако са тук преди да започне акцията, ще можем да направим хубава контраатака.
Въздържах се да му кажа какво мисля за „хубавите контраатаки“.
— Добре, ще им пообъркам закуската. Имаш ли нещо конкретно наум?
Имаше. Разсмях се, макар че за войниците от другата страна сигурно нямаше да е толкова смешно.
— Това няма ли само да ги ядоса?
— Да. Несъмнено офицерите им ще обвинят нас и ще им дръпнат хубаво конско. Но също така това ще ги обърка и ще забави атаката им. И, разбира се, няма да помогне много на бойния им дух, като разберат, че можем да си влизаме и излизаме от лагера им, когато си поискаме.
— Какво пък, нали затова се записах във войската. Те къде са?
— На половин миля надолу по реката.
— Точно до реката?
— Да. По същата причина като нас.
— Бихме могли да го използваме това, знаеш ли. Можем да им размътим водата или…
— Има си традиции, Влад. Това не го правим. Официално.
— Официално?
— В смисъл, нищо организирано. Но не съм чувал някоя част по-нагоре по течението от врага да се е въздържала да направи някоя и друга шегичка поне.
— Трябва да ми разкажеш за тия шегички.
— Друг път.
— Добре. Във всеки случай не би трябвало да е много трудно, щом са до реката. Колко са?
— Повече от нас. Но пък ние сме се окопали много добре. Защо питаш?
— Трябва да знам с какво се захващам, нали?
— О, да. — Пресметна нещо наум. — Повече от един фургон, вероятно повече от два, по-малко от шест.
— Аха. Точна наука, така ли?
— Плюс онова, което вече са разтоварили от фургоните, естествено.
— Естествено. Плюс него.
— Но едва ли ще са разтоварили много; няма да знаят кога точно ще тръгнат. Разбира се, твоята цел ще е тилът.
— Добре. — И аз си направих няколко сметки. Как можех да го направя? Трудно, без пълна информация. — По-лесно ще е, ако разполагам с малко помощ. Много по-лесно.
Капитанът проговори чак сега:
— Колко помощ?
— Двама би трябвало да са достатъчно. Просто още два чифта ръце, за да ускорим нещата.
— Не искам да губя ценни бойци.
— Радвам се да го чуя. Съмнявам се, че ще се загубят. Сигурен съм дори, че няма.
Той отвори уста да отговори, погледна към Мороулан, окашля се и рече:
— Може би някои от другарите ти по палатка, за да не се разчуе?
— Стават.
— Кой ви е ефрейторът?
— Раша.
— Добре, ще поговоря с нея.
— Хубаво. Ще тръгна някъде към полунощ.
Той кимна.
„Това сигурно ще е забавно, шефе“.
„Естествено, Лойош. Може да ми докара и повишение“.
Върнах се до палатката и измъкнах наметалото от мешката. Върт и Напър седяха до огъня и точеха оръжията си. Елбър беше вътре, дремеше. Отвори едното си око и рече:
— Няма ли да поспиш като разумен човек?
— Разумният човек нямаше да е тук.
Той се ухили и пак заспа. Излязох навън и седнах до другите двама.
— Хубава нощ — каза Върт.
Всъщност наистина беше хубава. Не го бях забелязал. Май не забелязвам времето, освен когато е лошо. Напър обаче уточни:
— Искаше да каже, че тази нощ няма патрул.
— А ти?
— Не. Сигурно утре обаче.
— Утре ще сме на друго място — каза Върт. — Или нагоре по течението, или надолу.
— Все пак ще има патрул, нали. И времето сигурно ще е по-лошо.
— Така си е — измърморих, защото бях съгласен с него. Опипах разните шашми дали са си по местата под наметалото, после проверих за часа и разбрах, че имам да чакам още няколко часа, тъй че се хванах да си наточа сабята.
Малко по-късно дойде Раша. Изгледа ме странно, отвори и затвори няколко пъти уста, все едно че имаше трудности с говора, и накрая каза:
— Елбър! Върт!
— Нали виждаш, че съм тук — измърмори Върт.
Елбър надникна от платнището.
— Кажи?
— Двамата сте назначени към Талтош за тази нощ.
Усетих, че ме гледат, и се загледах в покрива на палатката отсреща само да видя дали е прав.
— За какво? — попита Върт.
— Той ще ви обясни — отвърна кисело Раша и бързо си тръгна.
Двамата ме изгледаха въпросително. Напър — също. Покривът на палатката си беше съвсем прав. Свих рамене.
— Нищо особено. Помолиха ме да сготвя за утре.
Напър направи физиономия, а Върт изсумтя:
— Премълчаваш нещо.
— Уф. Да. Ще ви обясня по-късно.
— Колко по-късно? — попита Елбър. — Това ще обърка ли графика ми за спане?