— Приеми го като нощен патрул. Нещо подобно.
Тримата се спогледаха.
— Добре де — каза Върт, — кога все пак ще обясниш?
— Някъде към полунощ ще се поразходим. Ще подминем постовете ни. После ще ви обясня.
— Аха. Авантюра значи — каза Елбър. Не изглеждаше доволен.
— Не знам дали ме бива много в дебненето и промъкването — каза Върт.
— Не е нужно да си безшумна или невидима; трябва само да не те чуят, че се промъкваш, и да не те видят, че дебнеш.
— Моля?
— След като стигнем, ъъъ, където отиваме…
— И къде отиваме?
— … се криеш зад каквото ти попадне, но докато стигнеш до него, просто си вървиш. Не пълзиш и не се опитваш да стъпваш безшумно. Ако се наложи да се прави нещо такова, ще го правя аз. И ще тръгнете без мечове.
— Откъде ще извадим толкова късмет? — попита Върт.
Свих рамене.
— Извадихте достатъчно късмет, че спите с мен. Не само че слушате как хъркам, но сега ще тръгнете и ще ви убият с мен.
Напър се окашля и ме погледна с присвити очи.
— Разбира се, и ти можеш да дойдеш, ако искаш — казах.
Той кимна.
Веднага след полунощ тръгнахме бавно покрай реката. Някъде по средата между предните постове спрях и шепнешком им нахвърлих плана, после им махнах да тръгнат след мен, преди да са почнали да ми задават въпроси, на които не исках да отговарям и — по-важното — не исках да се замислят какво правят. Ако почнеха да мислят, нямаше да е добре за никого.
Лойош забеляза вражеските постове и ни преведе през тях. Не мисля, че някой от малката ми банда разбра какви точно ги върши Лойош — просто вървяха след мен. Така беше най-добре. След като минахме през охраната, те трябваше да се скрият, докато двамата с Лойош намерим кухненската палатка. Снабдителните фургони бяха до нея — трапезария, което беше и добре, и лошо за целите ми. Кухненската се оказа на трийсетина крачки от реката, което беше добре.
„Е? Добре ли ги пазят?“
„Четирима пазачи, шефе. Обикалят надясно около фургоните и палатката. Искаш ли да пробваме същия номер като последния път? Много забавно беше“.
„Не. Твърде рисковано е, ще се сетят. И не искам да обсъждам представата ти за «забавно»“.
„Тогава какво?“
„Изчакваме“.
„Умно, шефе. Мислиш ли, че ако имах палци, щях да мога да измислям такива гениални планове?“
„Млъкни, Лойош“.
Върнах се при скритите си съратници и на мигащата мъждива светлина на вражеските лагерни огньове им посочих, че трябва само да поседим малко. Не можех да видя физиономиите им. Толкова по-добре.
Не беше нито топло, нито приятно, но те бяха свикнали да изчакват преди акция, както и аз, впрочем. Чакахме малко повече от два часа, докато сменят стражата, с което си осигурихме няколко часа до следващата смяна. Бях изучил движението им. А и нямаше проверяващ. Лойош каза: „Ако беше твоя операция, шефе, щеше да събереш всички подробности, преди да почнеш работа“.
„Ако беше моя операция, Лойош, щях да наема някой друг“.
Дадох знак на временното си отделение да остане на място и се приближих още малко до стражите. Извадих от наметалото си стреличка, изчаках часовият да ме подмине и я метнах в гърба му. Той изруга.
— Какво има? — попита някой.
— Нещо ме ухапа.
— Осите спят нощем.
— Е, успокои ме.
— Казвах само, че…
— Май трябва да потърся лекар — нещо почна да ми се гади.
— Да нямаш алергия?
— Не, доколкото знам. Какво ли може да хапе тука?
Не получи отговор, защото жената, с която говореше, вече беше изстинала. Най-малкото изстинала, може и да беше умряла, защото един удар по темето с твърдата дръжка на кама може да убие, дори да не си го искал. Случайностите на войната и прочие. А после, след като мъжът се присви и рухна на земята, за всеки случай забих стреличка и на жената — отровата на стреличката сигурно нямаше да я убие, но нямаше и да я накара да се почувства по-добре. Във всеки случай и двамата нямаше да се събудят скоро. Надявах се, че не съм ги убил — мразя да убивам хора, за които не са ми платили. Ако това беше джерегска операция, нямаше да стане така. Джерегските операции са по-чисти.
Е, добре, не ви трябват подробности. Погрижих се и за другите двама стражи и никого от тях не убих със сигурност, макар че може би ударих единия много лошо…
Върнах се при останалите и им махнах да тръгнат след мен.
Останалата част от работата предполагаше решение: кое от двете е по-безопасно и по-лесно — да подходим към водата или откъм водата? Едното беше по-бързо, другото — по-безопасно. Заложих на по-бързото. Бях напълно сигурен, че ще мога да изчезна в нощта, ако ме видят, но за приятелите си се съмнявах. Накарах ги да се съберат и прошепнах: