— Ако се вдигне тревога, тръгваме право към реката, зарязваме всичко и плуваме по течението колкото може по-бързо, разбрано? И не забравяйте да си свалите ботушите.
Кимнаха. Не мисля, че останаха доволни от перспективата. Влязохме в трапезарията и си свършихме работата там, което отне само няколко минути. През това време накарах Лойош да подуши фургоните, за да ми каже кои представляват интерес.
„Три са, шефе“.
„Добре се представяш“.
Излязох от палатката пръв и огледах наоколо въпреки уверенията на познайника ми, че всичко е чисто, после поведох малката си банда към фургоните и им посочих тия, дето ни трябваха. Тук беше малко по-светло и успях да видя, че са учудени как съм разбрал. Реших да не им казвам.
Изляхме газ и върху тях. Сега вече трябваше да се бърза, защото никой няма да ти обърне внимание, ако те зърне за миг как обикаляш из лагера все едно, че си тукашен, но миризмата на газ е силна и светва алармите на всеки.
Отне ни само около минута, докато полеем фургоните добре, след което дадох знак за оттегляне към нашия си лагер. Върт ме изгледа въпросително, в смисъл „Как ще ги подпалим?“ Усмихнах й се и ги поведох.
Минахме през постовете без инцидент, след което Върт попита:
— Сега как ще ги запалиш оттук?
— О, де да знам. — Взех една пръчка, дръпнах от връзката си с Глобуса и я подпалих. — Ще измисля нещо. — След което я връчих на Лойош и той полетя в нощта.
Тримата зяпнаха смаяни. Мисля, че дотогава никой от тях не се беше досещал за интелигентността на Лойош. Само за по-весело ги преведох незабелязано през нашите постове.
След като се прибрахме, и тримата реагираха точно както трябваше да очаквам: смях на ръба на истерията, което беше малко плашещо в случая с Напър; а заедно с полуистерията — и едно необяснимо желание да продължаваме да мълчим, сякаш навикът за това се бе насадил за цял живот за няколкото напрегнати часа.
По едно време се укротиха и Елбър прошепна:
— Дано да ги обичат печени.
И всички отново избухнаха в кикот, запушили уста с шепи, за да не вдигат шум, от което, разбира се, ставаше още по-смешно. Усетих, че и аз се смея с тях, докато не ни предупредиха, че ако не престанем веднага, ще ни докладват. Напър, който чак се беше разревал от смях, се опита да прошепне нещо смешно точно по този въпрос, но не можа и се разсмя още по-силно.
Върт обаче въпреки цялата истерия не гореше от желание да ни докладват, затова ни махна да тръгнем с нея. Затича към реката, после свърна назад, в границите на лагера. Зачудих се какви са я прихванали, но въпросът скоро намери отговора си: трудно е да се хилиш истерично, когато си останал без дъх от бягане, и е трудно да бягаш, когато си останал без дъх от смях. След няколко минути спряхме да се смеем и Върт ни поведе обратно.
Наистина подейства. Аз поне заспах бързо, мисля, че останалите — също, и цялата случка приключи до закуската на другата сутрин, когато всички си взехме по един сухар и го загледахме.
— Да — рече Напър. — Днес са по-вкусни от вчера, не мислите ли?
Реших, че каквото и да се случи през следващите няколко часа, една шега от устата на Напър може да се смята за морална победа.
12.
Малко пердах и няколко цицини
Зяпането ни с Ори бе прекъснато от викове: викове на източняци, които ги колят. По-скоро писъци — при това писъци, неприличащи на обичайните ридания на ранените, защото в тях се долавяше ужас. Дори оттук можех да усетя присъствието на Чернопрът. На полето долу и вдясно от мен умираха източняци и моята страна печелеше; душите на моя вид изчезваха, поглъщаха ги, изпаряваха ги завинаги, унищожаваха ги; а моята страна печелеше сражението. Може да се каже, че изпитвах смесени чувства.
От друга страна, ако исках да се представя за парламентьор, това ме поставяше в по-силна позиция. Докато го обмислях, последва ново прекъсване, този път от страна на един тип, който си пробиваше с лакти път през почетната гвардия, за да се добере до Ори.
Точно в този момент всичко се ускори и се забави едновременно; в смисъл, че нещата започнаха да стават по-бързо, но като че ли разполагах с повече време да ги наблюдавам и да ги премислям, да претеглям възможности, да си отбелязвам опасности и да ме е страх.
— Я виж ти — казах. — Милорд Форния. Не очаквах да ви заваря тук.
Не изглеждаше по-благоразположен към мен от последния път, когато се срещнахме, което всъщност стана само на около четвърт миля от мястото, където стояхме в момента. Съвпадение, ако така ви харесва. На мен ужасно не ми харесваше. За миг си помислих дали да не го светна; причините да не го направя бяха безброй, в това число — че шансът да го убия беше минимален. Още по-малък беше шансът ми да се измъкна жив, и при това бях сигурен, че Мороулан нямаше да ми благодари. Но си го помислих все пак.