Ори си повтори репликата:
— Той е убиец. Убийте го.
— О, стига вече — отвърнах.
— Не — рече Форния. — Не е дошъл тук, за да ме убие. Колкото и да ме заплашва, Мороулан не би позволил такъв акт.
— Във война ли, милорд? По време на битка?
— От друга страна — продължи Форния, — не вярвам, че си парламентьор. Мороулан не би изпратил източняк за парламентьор, точно както не би изпратил джерег да ме убие. Тъй че какво все пак си точно?
Воините ме гледаха втренчено; зад тях несъмнено гъмжеше от магьосници. Обърнах се и посочих към битката, която се вихреше вдясно от мен. Съвсем ясно виждах Мороулан, а около него, макар и отдалече — камари трупове. Или тела, да речем — не беше нужно да съм там, за да разбера, че са мъртви. Обърнах се отново към Форния.
— Приближават се. Мороулан и бригадата му. И Чернопрът.
Той не изглеждаше особено притеснен. Продължих:
— Мороулан не ме е изпратил да преговарям, нито да ви убивам. Изобщо не ме е изпращал. Сам реших да дойда тук.
— Виж ти. И какво, смяташ, че можеш да ме убиеш ли? Тук? Сега?
Защо не беше притеснен? Ако Чернопрът заплашваше мен, щях да се притесня. Щях да съм повече от притеснен. Щях да изпадна в ужас.
— Не — отвърнах му. — Или може би да. Бих могъл, но нямам намерение да опитвам.
Погледът му се плъзна към касапницата долу — вече бе много по-близо. Не изглеждаше притеснен.
— Тогава какво?
— Искам да спра тази касапница.
Той се изсмя късо.
— Наистина си станал войник. Войниците искат да спрат касапницата, откакто съществува тази професия.
Това го повярвах. Във всеки случай точно това беше единственото ми желание, откакто за първи път влязох в бой. Не, по-скоро втория път. Първия път бях твърде объркан. Втория път, на заранта след като изгорихме вражеските сухари, е битката, за която имам най-ясен спомен, както и най-голямото чувство на отвращение, поне до този момент. Всичко сякаш ставаше много бавно, с един много спретнат низ от образи, които се врязваха в паметта ми.
По това време инженерните, вместо да копаят ровове и да вдигат насипи, ни връчиха лопатите и ни изкомандваха да го правим ние. Помня, че пръстта беше мека и се копаеше лесно, факт, който инженерните ни напомняха непрекъснато. Въздухът беше сух — толкова сух, че раздираше гърлото — но студен. С онзи студ, от който те щипе всяка цицина или мазол. Надявах се, че няма да се бием, но очаквах да се бием и се оказах прав.
Тъй че копаехме дълбокия ров и трупахме пръстта, докато не стигна до гърдите ни, а дали тайнствената ни дейност през нощта имаше нещо общо с факта, че можахме да я свършим, преди да ни нападнат, не знам, но бих искал да мисля така. Кара ме да се чувствам полезен.
„Цокачът“ подаде сигнал „Търкане на лакти“, който означаваше да се строим, и го направихме, под командата на Раша. Връчиха ни по три копия, които забихме в земята пред нас. Раша имаше далекоглед и първата й дума, след като огледа врага, който все още беше много далече, за да го види човек с просто око, беше:
— Конница. — После каза: — Предай за пиконосци. — И след малко: — Не. Остави. Престрояват се.
Тоя път Лойош не ми предложи да се скатая — вероятно не знаеше повече от мен защо предния път останах в строя, но беше решил, че няма полза, а аз бях също толкова решен да остана за този бой.
Раша продължи да оглежда редиците им, като от време на време махаше безцелно с лявата си ръка; предположих, че е някакво заклинание, с което искаше да контрира заклинанията, които врагът можеше да трупа срещу нас.
— Не е конница — каза Върт. — Късмет имаш — и този път няма да се биеш срещу своя вид.
— Това е добре — отвърнах, и то съвсем сериозно.
— И умно при това. Аз не бих пратила коне срещу ровове и насипи.
— А какво би пратила срещу нас?
— Е, във всеки случай не фаланга копиеносци — те не обичат рововете и мразят насипите. Бих казала конна пехота или тежка пехота, като последния път.
— Конна пехота?
— Препускат до рова кучите му синове, слизат и го минават. Могат да се приближат адски бързо, а конете ще ги пазят от копията, щом слязат. Защо питаш? След няколко минути ще разберем.
— Просто да убия времето.
— На мене да убивам ми дай — подхвърли Напър. Очите му блестяха и се беше озъбил. Поклатих глава.
— Май наистина ти харесва, а?
— Да. Както и на теб. Само че не искаш да си го признаеш.
— Конна пехота — обяви Раша.
— Позна — подхвърлих. — Е, и какво правим сега? Мислите ли, че капитанът ще извади нещо хитро от ръкава си?