— Нищо хитро не може да се направи тук, уви. Трябва само да задържим позицията. Сетра може да хвърли нещо по фланговете им, а може би — не. Зависи колко от силите й са включени и, хм, от много неща, които няма откъде да знаем.
Изсумтях.
Краун, в другия край на редицата, извика:
— Приготви се!
Извадих сабята си, прехвърлих я в лявата ръка и дръпнах едно от копията.
— Май наистина трябваше да си вземеш по-тежко оръжие — каза Елбър. Отново изсумтях. Върт подхвърли:
— Тоя път ще имаме късмет, ако ни остане време за две копия, преди да ни връхлетят.
— Да — съгласи се Елбър. Което значеше едно копие за мен.
— Цели се в конете! — извика Раша.
Смешно ми прозвуча: в какво друго можех да се целя? Фронтът им вече се виждаше съвсем ясно; изпъваше се по-дълъг от нашия, значи бяхме обкръжени от двете страни. Но това, естествено, не беше моя грижа. Тоя, дето командваше битката, трябваше да се погрижи да не ни обкръжат, а ако се издънеше, не беше моя грижа.
Моя грижа не беше, но ставаше въпрос за живота ми, нали така. Спомних си какво ми бе казал дядо — да вярвам на офицерите си дори ако не вдъхват доверие. Ръката ми изтръпна от стискането на копието и се постарах да я отпусна.
Не бях свикнал с това. Аналогичните ситуации в дома Джерег просто не бяха аналогични.
„Знаеш ли, Лойош, май не държа много да правя кариера в армията“.
Отговорът, който се канеше да ми избълва, се замъгли от нечия намеса в главата ми. Цяла минута ми отне, докато се сетя какво е, после разбрах, че е Крейгар, избрал точно този момент да се свърже с мен.
„Какво има, Крейгар?“
„Не че е толкова важно, Влад, но…“
„Зарежи го тогава, в името на Вийра. Малко съм зает в момента“.
„Ясно. Ще се свържа след малко“.
Погледнах отново напред. Срещу нас връхлитаха коне. Раша извика:
— Приготви копията!
Всички се приготвихме за мятане; аз се приготвих да изчакам, докато получа поне някакъв малък шанс да улуча нещо. Чудех се някак разсеяно дали този път ще мога да проследя траекторията на копието си, след като излети от ръката ми. Чудех се дали…
— Хвърляй! — извика Раша и небето отново потъмня.
Изчаках миг, после метнах копието, моментално забравих, че искам да видя къде ще стигне, и прехвърлих сабята в дясната си ръка.
Чуха се писъци, а някой зарева с цяло гърло:
— Магия! Пази се!
Пуснах Маготрепача да падне в ръката ми и забелязах, че ужасно много коне се гърчат по земята. Отначало помислих, че някой е опънал жица, след това осъзнах, че са нападали от копията, и се зачудих защо сам не се сетих да опъна жица или някой друг поне да се беше сетил, а после някакъв тип изпълзя от рова точно под мен, тъй че забих сабята в шията му и го върнах долу.
Имаше викове и писъци, и трясък на мечове, но всичко се сля сякаш в безшумен шум и помня, че ме обзе илюзията, че съм в собствената си вселена, без никакви посоки освен напред; всичко от двете ми страни беше проблем на някой друг. Беше странно и също така странно беше с колко време разполагах да мисля, да наблюдавам, да съставям планове и да действам. Някой залитна, изваден от равновесие, сякаш нещо го бутна отзад, и помня, че успях да избера целта си, да я изчакам да ми влезе в обсег и да я поразя. После се появи някаква ръка и я посякох, а след това прихванах с Маготрепача някакво заклинание, не знам как го бях засякъл. После ми излязоха двама наведнъж и единия го пернах хубаво със сабята през краката, а другият замахна към мен. Измъкнах се странично, като задържах сабята под остър ъгъл — помня дори, че пресметнах ъгъла, за да не се счупи — и след като отклоних удара, намушках противника си в корема. Той залитна напред, тъй че пуснах една кама в ръката си от левия ръкав, забих я в гърлото му, докато падаше по гръб, и си прибрах Маготрепача от гърдите му, където беше паднал.
Обърсах чело и Маготрепача се повлече пред очите ми. Златните му брънки вече бяха малки — не се съмнявах, че това означава нещо. Зачаках следващия да се опита да се промуши покрай мен, но следващ нямаше — атаката беше приключила.
Стоях като дърво и се оглеждах за рани, докато Лойош не каза: „Отпусни, шефе. Нямаш и драскотина“.
„Добре“.
После потърсих с очи приятелите си по палатка. Върт беше паднала на колене, дишаше тежко, но не забелязах да й тече кръв. Напър се беше подпрял с една ръка на насипа, в другата държеше меча си и се беше вторачил в отстъпващите врагове. Останах с впечатлението, че му се ще да се върнат. Елбър седеше на земята ухилен, клатеше глава и беше стиснал лявата си ръка с дясната. Видя, че го гледам, и измърмори, но не сърдито, а по-скоро все едно, че обсъждаше времето.