— Кучи син! Изкълчи ми рамото.
— Следващия път — обади се задъхано Върт — гледай да ги посечеш, вместо да ги мяташ насам-натам. Така няма да бързат много да изпълзят отново.
— Ще го имам предвид — отвърна той.
Погледнах я въпросително, но не ми предложиха подробности. След малко пристигна хирургът. Отдалечих се, защото не обичам да гледам хирурзи, лекари и знахари, чиято работа е да развалят онова, в чието правене съм толкова добър.
Някъде по това време дойде и Раша и нареди на онези от нас, които нямахме нужда от грижите на хирурга, да приберем копията и да гледаме да са здрави, което е по-скоро затъпяващо, отколкото отпускащо след бой.
Изглежда, не бяхме най-закъсалите в сражението — на някои места касапницата се бе оказала много по-жестока, а горе кръжаха джереги — нормални на ръст. Понякога някой се спускаше много близо и го замерваха било с камък, било с копие.
„Лойош, защо толкова мразят джерегите, а тебе толкова те обичат?“
„Сигурно заради характера ми, шефе!“
„Мда. Това трябва да е“.
Докато се върна, труповете бяха струпани грижливо, тежко пострадалите ги нямаше, а за леко пострадалите общо взето се бяха погрижили. Напър беше надвил бойната си ярост и отново приличаше на себе си.
— Трябва да нападнем — каза той кисело.
— Добра идея — отвърна му Върт. — Превъзхождат ни само три към две.
— Все едно — измърмори Напър.
— И да изоставим защитата си? Само заради нея оцеляхме.
— Все едно.
— А може да хвърлят срещу нас и фаланга копиеносци.
— Хм. Това — да.
— Какво е фаланга копиеносци? — попитах.
— Част, предназначена специално да ликвидира части като нашата.
— О!
— Представи си здрава стена от много големи щитове, с редици стърчащи от тях копия, а тези зад тях, които дори не са изложени на опасност, бутат предните към теб.
— Ясно. Е, не съвсем, но не съм убеден, че искам да го видя на живо.
— Била съм се с такава фаланга. Не е голямо удоволствие. Сигурно нямаше да съм тук, ако не бяхме получили помощ.
— Каква помощ?
— Не обичат да ги удрят по фланга, когато се бият във фронт. Особено когато е тежка конница.
— Имаме ли тежка конница?
— Сигурно. Все пак бих я пропуснала тази битка.
— Добре. Няма да я поръчвам тогава.
— Благодаря. Което ми напомни нещо. Онази работа снощи…
— Какво по-точно?
— Ти да не си…
Усилието да се измъкна от поредния въпрос ми беше спестено от барабана, който отново ни нареди да се строим за отбрана.
— Пак идват — каза Раша.
— Мамка им!
Напър се надигна и тръгна към насипа, с блеснали очи.
— Пак конна пехота — каза Раша. — Приготви копията.
Няма нужда да ви разправям за втората атака, нито за третата. Мнозина умряха, ние оцеляхме. Върт я прободоха в левия крак, но не беше кой знае какво, аз получих цицина на челото, при което за малко щях да падна и сигурно щеше да е фатално, ако в този момент не бях налетял на противника си — беше жена. Перна ме добре, но с плоското на меча. Нещата се поразмътиха и не знам какво стана с нея, но после всичко свърши и докато чакахме четвъртата атака, получихме заповед за оттегляне. На Напър не му хареса, на мен — много.
Раша дойде и ми връчи ново кепе, тъй като старото си го бях изгубил в боя, а Върт, която куцукаше до мен, заяви, че превръзката на челото ми ми придавала вид на истински воин. Отвърнах с няколко не особено прилични израза.
„Лойош, само искам да знаеш, просто за да разполага познайникът ми с пълна информация, че кракът ме боли“.
„Според мен хитруваш, шефе. Всички останали трябва или да търпят, без да мърморят, или да ги знаят като мърморковци. А ти мърмориш така, че никой да не разбере“.
„Защото предвидливо дойдох с един, който с охота слуша мърморения“.
„Тази работа е нова за мен. Ще получа ли повишение?“
„Току-що ти удвоих заплатата“.
Същия ден тръгнахме късно и за моя радост спряхме рано, поставихме постове и се настанихме във вдигнатия набързо, но добре организиран лагер. Предполагам и че зад изкуството да се вдига организиран лагер стои цяла теория. Може би беше защото Краун бе толкова добър — не знам.
Назначиха ме втора смяна патрул, със съмнителното удоволствие да спя няма и четири часа, да пазя още четири и после да дремна още час и половина, преди да трябва да ставам. През нощта не ни атакуваха, което ме учуди. Всъщност зачудих се защо ние никога не атакуваме нощем. Зачудих се дали не е нещо като споразумение между драконите, както в джерег не могат да те убият в дома ти или пред семейството ти.
Оказа се, че не е така, а е въпрос на стратегия и на военно изкуство, от което и сега нищо не разбирам, а тогава — още по-малко. Виждате ли, не знам защо си бях създал представата, че доброто пълководство има много общо с ръководенето на бизнеса и че има голяма прилика между бойните тактики и например планирането на убийство. По-късно разбрах, че греша. О, в най-общи линии прилика има, разбира се, но не особено съдържателна. Докато си говорех със Сетра Лавоуд за Стената при Гробницата на Барит и свързаната с нея кампания, я попитах: