— Виж, ти имаш тази репутация, нали? В смисъл, на велик пълководец. Била си Главнокомандващ на Империята не знам си колко пъти и…
— И какво?
Трябваше да си подбирам думите. Трудно е да кажеш на най-могъщата магьосница и може би най-великия генерал в историята, че не си особено впечатлен от начина, по който си върши работата. Току-виж се засегнала. След като изломотих нещо несвързано, най-сетне казах:
— Не знам. Просто през цялото време, докато вървях насам-натам, изчаквах, промъквах се, биех се и отново тръгвах нанякъде, все очаквах, че ще направиш някаква гениална маневра, ще нанесеш някой съкрушителен удар или ще извъртиш някакъв трик, нещо такова.
— Ти колко трика използваш в работата си?
— Аз ли? Готов съм да използвам трикове всеки път, когато номерът може да мине.
— Аз също — каза Сетра.
— Но обикновено не го правиш?
— Триковете, хитрините, лъжливите атаки, нощните атаки, всички те вършат по-добра работа, ако са в малък мащаб. Една част, рота например, не повече. Ако включиш нещо по-голямо, рисковете от лоша комуникация и грешки стават по-големи. И винаги има по-голям риск за грешка при атака, отколкото при защита, дори в най-простите операции, тъй че ако добавиш и някоя хитрост, става още по-лошо. Това е една от причините да предпочитам отбраната, когато е възможно.
— Затова ли държахме позиции и след това се оттегляхме, след като сме победили?
— Онези малки сблъсъци, за които говориш…
— Малки сблъсъци?!
— Добре, Влад. Онези битки, които спечелихте, всъщност нямаше да ги спечелите, ако бяхте оставали. Форния нямаше да атакува, ако не беше съвсем сигурен, че рано или късно ще превземе позициите ви. Трябваше непрекъснато да го притегляме след себе си.
— Това минава за хитрост, така ли?
— Може би. Само дето той знаеше много добре какво правя, разбира се.
— Тогава защо игра твоята игра?
— Защото и той искаше същото. Искаше да се опита да подмине предните ни позиции, за да може да раздели силите ни, което щеше да ме постави в много неудобно положение. Беше като надбягване, ако сравнението ти харесва. Аз трябваше да го задържа достатъчно, за да могат всичките ни сили да се изнесат на позиции; той трябваше да пробие и да ни раздели, за да не можем да се съединим. След което, разбира се, идва голямото, решителното сражение. Колкото и да планираш, не можеш да си сигурен в нищо, преди армиите да се срещнат и да го решат. Дори позицията ти да изглежда идеална на хартия или да изглежда съвсем неудържима, не знаеш нищо, преди някой да подаде сигнал за атака и боят да почне и да свърши.
— Ясно. — Помъчих се да формулирам следващия въпрос, но се отказах, защото тя вече се бе досетила.
— Причината да успявам толкова е в това, че обръщам внимание на подробностите. Колкото по-малко подробности пропуснеш, толкова по-голям е шансът ти за успех.
— Добре, това наистина прилича на професионалното убийство. Или така поне съм чувал.
— Не се съмнявам. Това означава винаги да си оставяш отворени врати за отстъпление и за комуникации и винаги да си сигурен, че ще можеш да нахраниш и напоиш бойците си, къде ще се спрат на лагер и какъв терен ще преминават във всеки един момент, и да познаваш характера на офицерите си, кои са техните качества и слабости, и колко значение да придадеш на разузнавателните сведения, и докъде да стигнеш и къде да спреш в една конкретна победа, и как да спасиш колкото може повече при едно поражение, и прочие, и прочие. Подробностите — дребните неща, които водят до мир при твоите условия, а не при условията на врага.
— Водят до мир?
— Мирът е целта на всяка война. Не го ли знаеше?
— Ами…
— Стига, Влад. Докато има мир, не си победил. В смисъл, не си постигнал целите си. От друга страна, струва си да не забравя човек, че докато има мир, също така не си и загубил.
— Никога не съм гледал на войната по този начин.
— Не ти се е налагало.
— Всъщност да.
— Другата причина да успявам, според мен, е това, че съм много агресивна. И репутацията помага, разбира се. Мислят за мен като за велик пълководец, което кара врага да не смее да бъде агресивен, което ме прави велик пълководец. — Изсмя се късо. — Но обичайният ми подход е да дам на противника всички възможности да направи грешка, а после да го накажа. Най-голямата грешка може би е да не си достатъчно агресивен — тази грешка не я допускам никога.