— Агресивна в отбраната?
— Разбира се, Влад. В края на краищата винаги отбраняващият се е този, който започва войната.
— Моля? В такъв случай Форния е този, който започна войната с Мороулан, така ли?
— Естествено. Той беше отбраняващият се и точно затова беше нужно толкова голямо усилие да го принудим да атакува.
Поклатих глава.
— Не разбирам как така отбраняващият се започва войната.
— Не е толкова сложно. Нападащият не иска война. Той иска да завладее. Ако отбраняващият се просто му го позволи, няма да има война.
— Ъъъ… Сетра, струва ми се, че логиката ти нещо е объркана.
— Не е. Противоречи на интуицията, но не е.
Премислих всичко това, припомних си битките, отстъпленията и походите и въздъхнах.
— Убийството е по-лесна работа. Поне така съм чувал.
Тя се усмихна и не ми отговори.
Но както вече казах, това беше чак след месеци. А тогава просто си седях в лагера с всички останали, давах наряд в дневни и нощни патрули, извършвах преходи и мърморех. За този период от живота си мисля като за „дългия поход“, макар да ми е ясно, че изобщо не беше дълъг по ничии мерки, освен по собствените ми. Не знам точно накъде вървяхме — все още си мисля да намеря карта и да проследя маршрута, — но обикновено Източната река се падаше вляво от нас и винаги Източните планини бяха вдясно, и вървяхме все на север; а после, един ден, без никаква явна причина изведнъж обърнахме обратно на юг, почти по собствените си следи. Това като че ли на никой освен на мен не му се стори дразнещо, но аз се ядосах колкото за всички останали. Забележките ми по този повод се приемаха със свивания на рамене и учудени погледи, тъй че престанах да говоря за това.
Климатът общо взето си оставаше сух и студен. Със студа как да е, защото вървенето ме стопляше, но се уверих, че засухата не е чак толкова по-добра от дъжда, защото сега минавахме през район, който от много време не беше виждал дъжд, и щом излезехме на път, което ставаше почти винаги, бойците отпред вдигаха прах, която трябваше да гълтаме през целия ден. Толкова гъста прах, че крачиш напред, нахлупил кепето си до ушите, и се мъчиш да държиш устата си затворена, но не можеш, защото носът ти е запушен. Някои от приятелите ми си бяха покрили устата и носовете с кърпи; и аз го пробвах, но дишането беше още по-трудно и се отказах. От време на време някой спретваше лек ветрец, колкото да ни облекчи за минута-две, но не можехме да продължим цял ден без по-трайна работа с времето, което беше изрично забранено от капитана — щяло да попречи на „стратегическите цели на бригадата“.
Доколкото имаше възбуждащи моменти, идваха главно от набезите на врага, обикновено по кервана на обоза, който се тътреше на няколко мили назад. Научавахме за тях, защото изведнъж ни заповядваха да спрем, да заемем бойни позиции, после да изчакаме и отново да се строим в походна колона и да продължим.
След това един ден рязко завихме с гръб към реката и поехме към планините. Тогава чак започнах да изпитвам усещане за нещо спешно, или цел беше може би по-точната дума, но не знам от какво произлизаше. Изкачвахме се все по-високо и ставаше все по-студено, а Източните планини се извисяваха около нас все по-големи. Един определен връх като че ли беше крайната ни цел — много висок ръждивочервен връх, по който сякаш нямаше никаква растителност. Една вечер, преди да се стъмни съвсем, спряхме на няколко мили от него и видях колко е стръмен — като че ли се издигаше вертикално направо от земята и се губеше в небесната пелена.
Смешното беше, че го разпознах едва на другия ден, когато след двучасов преход стигнахме до подножието му и Лойош се сви под наметалото ми и изписука жално, а аз се огледах и казах:
— Проклет да съм!
— Тогава се пази да не те убият — подхвърли Върт. — Сега пък какво има?
— Знам къде сме.
— Браво. И къде сме?
— Онази скала там е Гробницата на Барит.
Тя кимна и се огледа: няколко разпръснати хълма, на югозапад плоска равнина, покрита с камъни и ниска трева, а зад нея — висок хълм. Изведнъж си представих воини на всички тези хълмове и други, връхлитащи през равнината.
— Много хубав терен за битка — каза Върт.
13.
Войнишка яхния
Само допреди няколко кратки минути приближаващата се битка беше ужасяваща. Сега вече беше и шумна. Изпитвах ужасно усещане за спешност, по-точно, че трябва веднага да направя нещо, но само си стоях, както и Форния. С което постигнах едно — дадох си време да помисля. Какво постигаше Форния, като не правеше нищо? Защо позволяваше на мен, врага, да си стоя пред него ей така?