И той ли отлагаше? Ако да, защо? Единственото, което можеше да иска, беше битката да се приближи към него, а това какво щеше да му донесе! Цял свят бях готов да дам, за да разбера какво се върти в ума му. Искаше ми се да…
Проверих бързо. Да, телепортна преграда наистина имаше. Но все пак може би…
Време. Трябваше ми време. Трябваше ми време, за да разбера защо на Форния му трябва време. Е, добре, може би беше готов да ми го даде.
— Какво ще направиш, като дойдат тук? — подхвърлих.
— Ще видиш.
— Очакваш ли, че ще стоя тук и ще чакам?
— Твоя работа.
„Крейгар!“
„Влад?“
„Крейгар, трябва ми Деймар. Веднага“.
„Деймар ли?“
„Веднага!“
„Ъъъ… как да…?“
„Давам ти координатите, предаваш ги на Деймар и го предупреждаваш, че има телепортна преграда“.
„Как може да мине през телепортна преграда?“
„Проклет да съм, ако знам. Но той каза, че…“
„Да, може и да успее. Разбирам, че е спешно“.
„Може и така да се каже, да“.
„Ще видя какво мога да направя“.
„Побързай“.
Да. Деймар. Той може би щеше да ми помогне. Не се радвах кой знае колко, че го виках — това, което бе направил при последната ни среща, не беше никак забавно. Стана преди… Какво?! Само преди две недели? Или по-малко? Невъзможно. През това време се бих в три сражения, обиколих в поход половината свят през дъжд, кал и прах и дойдох тук, точно на това място — при Стената при Гробницата на Барит.
Отначало нищо не показваше, че спирането ни тук е с нещо по-различно от другите ни временни спирания, освен очевидния факт, че бяхме спрели рано през деня. Но нямаше никаква припряност с вдигане на отбранителни съоръжения, нито някакъв признак, че трябва да задържим позицията срещу вражеска атака. По-късно разбрах, че е станало, защото според първоначалния план е трябвало да бъдем част от масирана атака срещу част от армията на Форния, но това се променило, след като Сетра в последната минута разбрала как Форния е развърнал силите си.
„Развърнал“. Военна дума. Научих я от Сетра. Трябва да я пробутам някой път на Крейгар, просто за да видя реакцията му.
Върт и Елбър ровеха дупка за огнището, а двамата с Напър вдигахме палатката.
— Няма дърва — каза Елбър.
— И какво? Ще мръзнем ли сега? — попитах.
Не ми обърнаха внимание. Върт каза:
— Фургоните трябва да дойдат до час-два.
Погледнах Напър.
— Въглища — обясни той.
Почувствах се тъпо и замълчах.
Минахме през ритуалите с вдигането на лагера, но непрекъснато поглеждах към върха, който се издигаше и се губеше в пепелявото небе. Понякога от висините се спускаха гигантски джереги и Лойош се свиваше под наметалото ми. Стената бе посветена на паметта на Барит и докато съществуваше, щеше да напомня за него, щом човек я види или дори само я спомене. Спомних си за срещата ни. Дали някой тепърва щеше да спомене Стената? Щеше ли да го интересува? Изглеждаше срамно, да не кажа иронично, че няма да знае, че на паметта му е посветен такъв грандиозен монумент.
От друга страна, не ми беше допаднал особено.
След три часа огънят вече гореше и водата в казана кипваше. Елбър забърка нещо, което нарече „войнишка яхния“ — включваше много натрошени във вряла вода сухари с всичко останало от порционите ни и щеше да е отвратително, ако не беше добавил малко босилек, меласа, гъби и люто орехче, което извади не знам откъде, и гозбата си беше съвсем добра: цял ден му пяхме възхвали.
Патрула си го отбихме рано вечерта, тъй че можехме да поспим добре, а патрулният наряд не показваше, че врагът е наблизо. На другия ден няколко души от ротата очертаха игрално поле, навиха въже около един кръгъл камък за топка и завъртяха една хубава игра, а ние стояхме наоколо, ревяхме окуражително и сипехме псувни. Раните бяха не толкова тежки като при бой, но достатъчно лоши, та Краун да ни се развика и ротният лекар да ни запсува. Аз обаче твърдо реших да не влизам в честен бой с Дортмонд. Все едно де, нямах намерение да влизам в честен бой с никого. Като се стъмни, хвърлихме и камъчетата Сянг, а един извади тръстикова флейта, цяла тайфа около него подхвана мръсни песни, а Елбър отново спретна „войнишка яхния“.
После намерих Раша, Върт, Дън и Елбър — стояха и гледаха хълмовете отвъд равното поле.
— Там ще е — говореше Раша. — Ще се развърнат между онези хълмове, Дориан и Смоукър, ще ги овладеят и ще ни задържат оттам.
— Ако се бием тук — уточни Елбър.
— Е, да — каза Раша. — Но сержантът с нищо не показва, че ще ходим някъде.