— Мисля, че ще е тук — каза Върт. — Само дето не разбирам защо ние не заехме позиции на хълмовете.
— Ти си експертът — каза Раша. — Какво мислиш?
— Мисля, че единственото, което може да задържи алчните ръчички на капитана от онези хълмове, са заповеди отгоре.
— Правилно.
— Чула ли си за това? — намеси се Дън. — Имаме ли изрични заповеди за тях?
— Само слух, но точно това чух.
— Но защо?
Раша погледна Върт и тя кимна и каза:
— За да ги предизвикаме за атака. По същата причина не вдигнахме насипи. Сетра иска да ни атакуват и го прави колкото може по-съблазняващо.
— А те ще се хванат ли? — попитах.
— Не е въпросът дали ще се хванат. Ще разберат как сме се разположили. Щом им предлагаме благоприятни условия за бой, ще го приемат.
— Но тогава условията няма да са благоприятни за нас.
— Не е толкова просто — каза Върт.
— Е, не се опитвай да ми обясняваш.
Отдалечих се. Денят бе твърде хубав, за да мисля за боеве. Покрай стръмнината духаше вятър и носеше хладен въздух, но все още не беше студено и беше сухо, и дори не беше ужасно прашно. Спрях се при Дортмонд, пак седнал в стола си, изпънал крака и запалил лулата. Той отвори едно око и избоботи:
— А, източнякът, който се бие като дракон. Вино?
— С удоволствие.
Той извади красиво резбован дървен бокал от платнената торба до краката си, вдигна бутилката и ми я подаде. Опитах. Не беше вино — беше бренди: още по-добре, мен ако питаха.
— За войнишкия живот — каза Дортмонд.
Не държах да пия точно за това, но да пия държах, тъй че вдигнах чашата, отпих и попитах:
— Как го намираш това?
— Интендантът е мой човек, а и на някои снабдители съм правил разни услуги. Винаги ще се намери малко свободно място в обоза.
Отпих пак. Лойош, който прехвърчаше наоколо и събираше трохи храна, дойде и кацна на рамото ми. Дортмонд го изгледа. Попитах го:
— И ти ли вярваш, че носи късмет?
— Ами да. Защо не? През цялата кампания имахме късмет, нали?
— Тъй ли?
— Добре де, не си ли жив?
— Не съм проверявал напоследък.
Той се въздържа от неизбежните остроумия и ми наля още бренди, като пак го нарече „вино“.
— Според мен в тая кампания общо взето ни върви. — Бръкна отново в торбата, извади самун хляб и голяма буца сирене, отчупи и от двете и ми подаде парчетата. Сиренето беше сиво и кораво, много солено и добро. Хлябът беше клисав, но не плесенясал и много, много по-вкусен от сухарите. Той отчупи още една бучка сирене, вдигна я и Лойош литна и я взе с нокът. Държеше я деликатно, докато се хранеше. Гледах го как яде: клъвне, сдъвче, преглътне, избърше си устата с крило. Беше доста по-цивилизован от мен.
— Късмет — каза Дортмонд.
„Прилошава ми, Лойош“.
„Сиренцето е добро, шефе“.
— Е, а ти какво ще правиш, като свърши кампанията? — попитах.
— Аз ли? — учуди се Дортмонд. — Ще ида да се бия в друга.
— Но защо, по дяволите?
— Защото ми харесва.
— Не търсиш ли повишение?
— Не. Добре си ми е така.
— А ако те халосат по главата в някоя от тези битки?
Той затвори очи и килна глава на една страна.
— Хитрееш, а?
— Просто съм любопитен.
Той сви рамене.
— Е, всеки ще умре някога.
— Това съм го чувал. Не ми се струва добра причина да си го търсиш.
— Още сирене?
Приех. След малко при нас дойде някаква жена, непозната. Дортмонд й даде сирене и бренди. Схванах намека и побързах да се разкарам. При палатката ни намерих Напър, който се навъси, сигурно само заради принципа, и рече:
— Няма ли да ходим пак на някоя от твоите експедиции?
— Що, хареса ли ти?
— Да.
— Не знам. Може би. Знаеш ли…
— Какво?
— Чудил ли си се някога за какво е всичко това?
— Кое, войната ли? Защо, ти знаеш ли?
— Да. Донякъде.
— Е, за какво е?
— Форния открадна нещо, на което Мороулан държи.
— Изглежда логично. Трябва да го откраднем обратно, нали?
— Съмнявам се, че ще е толкова просто.
— Сигурно си прав.
Помислих си нещо, но го премълчах, „Пък и това ще сложи край на войната, а на теб няма да ти хареса“. След което си помислих: „Да, това наистина ще сложи край на войната. Може би трябва да го направя“.
„Да бе, шефе. Проста работа“.
„Мда. Но може да се окаже възможно“.
„Как?“
„Ако ни дадат решително сражение, Форния ще е там, а ако Форния е там, значи и мечът ще е там“.
„Ми да. Просто отиваме и го взимаме“.
„Не знам, Лойош. Може пък…“
„Може пък най-после да си докараш смъртта, шефе“.
„Всеки ще умре някога“.
„Ха!“
„А и сигурно ще е по-безопасно, отколкото да стоя в центъра на битката“.
Затапих го — повече не се обади.