Събраха се Дън, Тибс, Върт, Елбър и Раша, насядахме и заслушах разказите им, повечето смешни и не много ласкателни за офицерите, за различни предишни кампании. Раша отново обяви наряда, изкарах го и си легнах.
Беше един от най-приятните дни в живота ми.
На заранта дойде един конен ескадрон и вдигна лагер наблизо; видяхме към нас да се придвижва и още пехота. Познах Алийра — яздеше пъстър кон покрай пешата колона. Зачудих се дали се сеща колко мразят крачещите до нея прахта, която вдига. Устроиха се западно от нас.
С пристигането им нещата бързо се промениха. Нищо драстично, но не можеше да се сбърка. Жестовете станаха по-отсечени, отдаването на чест — по-често, сякаш за да се покаже добра форма пред запасняците. Побратимяване между корпусите нямаше.
Късно следобед се пръсна мълвата, че е пристигнала Сетра Лавоуд — Елбър твърдеше, че я видял лично. Скоро след „вечерята“ до палатката ни дойде някакъв непознат младок, Господар на дракони, и каза да го последвам. Върт ме погледна с любопитство. Свих рамене, прибрах Лойош от поредната му уборка и тръгнахме.
Прекосихме лагера и нагазихме в бивака на мобилизираните. Опитах се да забележа някакви разлики между нашия и техния, но нямаше кой знае какво; освен че бяха повече от текла, отколкото от дракон, разбира се, и че бяха определено доста повече от нас. Но използваха същите походни столчета като нас, а късчетата от разговори, които улавях, като че ли бяха същите, а и израженията им не се различаваха много от тези в нашия лагер. Обяснете си го както искате.
В другия край имаше голяма палатка-павилион и точно натам ме упъти безименният ми придружител. Отметнах платнището и чух гласа на Сетра — покани ме да вляза. Влязох и ми посочиха стол между Мороулан и Алийра — между другото, не беше ужасно удобно място. Сетра и Некромантката седяха срещу мен. Явно бях прекъснал някакъв спор: Алийра се беше запенила и още малко от устата й щяха да захвърчат слюнки; Сетра беше свъсила чело, а Мороулан поглеждаше към братовчедка си все едно че е някаква неидентифицирана твар, случайно попаднала в супата му. Некромантката все едно, че я нямаше — зачудих се за какво ли си мисли и веднага реших, че предпочитам да не знам.
— Е, Влад — каза Мороулан, след като седнах и отпих глътка лошо вино. — Харесва ли ти войнишкият живот?
Свих рамене.
— На Лойош му харесва повече, отколкото на мен.
— Чух, че в ротата ти са го осиновили като талисман.
— И е станал неизлечимо самодоволен.
„Хайде сега, шефе. Не е честно“.
„Истината никога не е честна, Лойош“.
— Казаха ми, че си свършил много добра работа — подхвърли Сетра.
— Да бе. То пък една полза.
— Смятам, че има полза — каза Мороулан.
— Може би. Не знам. Не ми е много ясно как се вмества малката ни рота във всичко, което става.
— Ти спаси живота на много хора в ротата ви.
— Това добре, но никоя от тези битки не беше решаваща.
— Следващата ще е — подчерта Сетра.
Преглътнах го някак и попитах:
— Значи си готова?
— Надявам се. Но по-важното е, че Форния е готов. Той трябва да се спре и да ни окаже отпор някъде, а това място има символично значение. Не може да го подмине.
— Символично значение — повторих.
Сетра ми отвърна с полуусмивка.
— Хайде не започвай пак. Освен това е и с голяма стратегическа важност — от негова гледна точка, ние сме притиснати в планините и…
— От негова гледна точка?
— Имаме пътища за отстъпление, Влад. На север. Нека това да си остане моя грижа.
— Извинявай.
— Тъй или иначе, за него мястото е добро за спечелване на битката. Той ще се бие тук. Длъжен е. Оттук мога да навляза направо в ядрото на владението му. Освен това, ако успее да ни задържи за няколко дни, насам идва друг негов дивизион.
— Нима?
— Изпратил е третия си дивизион да заобиколи от другата страна на Ченгри, за да ме откъсне от снабдителната база.
— Не изглежда добре.
— Е, ако ни отцепи тук за три-четири дни, наистина няма да е добре. Ще започнете да гладувате. Но не мисля да се задържам толкова. Смятам да пробия през силите му, докато имам числено превъзходство. Той знае това. Ще се сражава тук.
— Вярвам ти. Какво точно се иска от мене?
— Искаме — каза Мороулан, — или по-точно аз искам точно това, което каза, че не би направил, още когато започна всичко. Искам да вземеш оня меч от Форния.
— Колко странно. Точно за това си мислех преди малко.
— Все пак не ми харесва — заяви Алийра, явно в продължение на спора, чието начало бях пропуснал. — Ако ще го правим това, защо не стигнем до края? Просто да наемем крадец и да се приключи.