Решителният миг наближаваше — не най-добрият момент да съм нерешителен.
— Е, готов ли си да чуеш условията ми? — попита Форния.
— Не. Не съм упълномощен да ги приема.
— Значи не си най-подходящият парламентьор.
— Парламентьорът скоро ще пристигне, ако смъкнеш телепортната преграда…
Той се изсмя.
— Не разчитай на това, джерег.
— Не е номер.
— О, вярвам ти. Твърде грубо е, за да е номер. Но нямам намерение да се излагам на риск. Ако парламентьорът ви иска да дойде, да го направи по трудния начин.
Докато се мъчех да измисля отговор, се появи Деймар — или беше изтърбушил телепортната преграда, или я беше заобиколил. Не разбирам много нито от магия, нито от психика, за да ви кажа как точно стана. Но се появи — кръстосал крака и зареян във въздуха на две-три педи над земята.
— Е, добре — рекох на Форния. — По трудния тогава.
В един миг не бях сигурен дали няма да ни ударят и двамата, но всички бяха добре обучени и чакаха заповед. Каквато не последва.
Изведнъж почувствах присъствието на Деймар в ума си. Стъписващо и не особено приятно. Първо, не съм свикнал хора, които почти не познавам, да се свързват с мен психически. Второ, ами представете си, че лекичко ви хваща за рамото някой общо взето непознат, за когото знаете, че може да ви смаже с един шамар, ако поиска. Е, да, казах „лекичко“, но все пак е непознат и все пак би могъл да ви смаже. Както казах вече, не изгарях от желание да го изпитам.
„Какво искаш?“ — попита ме той с нещо като психичен шепот — явно внимаваше да не ми изгори мозъка.
„Оня там. Това е Форния“.
„Е, и?“
„Искам да ми кажеш какво е намислил“.
„Разбира се“ — отвърна ми той все едно, че го бях помолил да ми подаде подноса с мезето. Зачудих се колко ли е добър. В смисъл, умът му беше силен и явно го беше тренирал, но дали беше достатъчно добър, за да изтръгне нужната ми информация от ума на Форния? От друга страна, беше изтръгвал информация от ума на Крейгар…
Като си помислих за Крейгар, разбрах колко отдалечен съм бил от моя си свят. Беше избрал най-неподходящия момент да се свърже с мен, а след това така и не се обади, докато не се сетих за това след няколко дни, когато ни строиха пред Стената било за да нападаме, било да се отбраняваме. Изведнъж си помислих за това и се свързах с него.
„Крейгар, аз съм“.
„А, Влад. Как я караш? Как е армейският живот?“
„Би трябвало да знаеш“.
„Опитах се да те предупредя“.
„Общо взето го мразя, но пък все се опитват да ме убият, тъй че наистина го мразя“.
„Аз не го харесвах не заради това с убиването, а за всичко останало“.
„Имаш пълното ми съчувствие. Какво искаше?“
„Един тип иска да отвори нова игра на наша територия“.
„Тип ли? Кой е?“
„Не го познаваш. Джерег, дребна риба. Готов е да ни пуска обичайния дял и е готов сам да си осигури гарда, но не знам дали няма да станат много игрите в района“.
„Това беше преди. Какво направи?“
„Казах му да действа“.
„И?“
„Всичко е наред засега“.
„Хубаво. Нещо друго?“
„Не. Всичко е кротко“.
„Да можех и аз да кажа същото“.
„О?“
„Тук се заформя голяма битка“.
„Надявам се, че стоиш настрана от битките“.
„Не точно“.
„Какво? Биеш ли се? В строя?“
„Не мога винаги да се измъквам“.
„Направи нещо по-забележително и може да те повишат в ефрейтор“.
„Шегите ги остави за Лойош, Крейгар. Той е по-добър“.
„Ясно, Влад. Нещо друго?“
„Не. Ще поговорим по-късно“.
Загледах се отново към трупащите се вражески сили. Изведнъж ми хрумна, че ако Крейгар беше направил нещо забележително, никой нямаше да забележи. Това може би обясняваше някои неща, за които така и не съм го питал. Обяснение, не по-лошо от всяко друго.
Усетих, че Напър ме гледа. Май не винаги успявам да скрия, когато си говоря с някой психически.
„Ако не мърдаше устни, шефе…“
„Млъкни, Лойош“.
— Е? — каза Напър. — Получихме ли работа?
Поклатих глава и продължих да гледам трупащия се враг. Вече на повечето хълмове се вееха знамена, включително и на тези, които според Върт трябваше да завземем, стига да стигнем до тях.
Някой мина по редицата и раздаде сухари и сирене. Сдъвках няколко сухара, изядох сиренето и пих вода. Обърнах се към Напър да го питам защо толкова напира да го убият и тогава барабанът заби отново — пак непознат за мене сигнал. Разбрах обаче, че няма да ми хареса, защото Напър се ухили широко.
— Какво означава? — попитах.
— „Време да си жив“. Означава да се строим за атака.
— „Време да си жив“. Нечия представа за ирония ли е това?