— Като Напър — каза Елбър и чак тогава се сетих, че след боя не го бях видял, и го забелязах моментално, зад Елбър, изпружен на земята и потънал в здрав сън, доколкото можех да преценя.
Опитах се да реша какви чувства трябва да буди у мен тази гледка, но бързо се отказах и се проснах на земята до него.
— Това са то трагичните последици от битката — отбеляза Върт.
Лойош твърди, че съм поспал доста, и не мога да докажа, че греши. Все едно, „цокачът“ ме вдигна с „Търкане на лакти“, сигнала да се строим за отбрана. Огледах бойното поле, нали очите ми бяха малко отпочинали, и видях, че сцената се е променила: знамената ни се вееха на един хълм, който не беше наш преди. Някъде далече вдясно кипеше бой. Предположих, че атакуват фланга ни. (Не било това, както се оказа; било някаква много сложна отвличаща маневра, за да прикрие подготвяния „чувал“, който така и не се получил, но това го разбрах много по-късно.)
Лойош се беше смълчал странно след атаката и го попитах добре ли е.
„Мястото ни не е тук, шефе“.
„Знам. За какво намекваш?“
„Трябва да се чупим“.
„Не можем“.
„Защо?“
„Първо, съгласих се да свърша една работа“.
„Случайно да виждаш начин?“
„В момента — не, но…“
— Къде според теб може да е командният им център, Върт?
Тя посочи един хълм, на около четиристотин разтега южно от нас.
— Аз бих застанала там. Предлага добра гледка и, добре, не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че е доста стръмен. Лесен е за защита, за оттегляне, както и за настъпление. Със сигурност бих поставила магьосниците си там, а вероятно — и командния пост. Защо питаш?
— Просто от любопитство.
Напър ме изгледа и попита:
— Получи ли нещо?
Поклатих глава и не отговорих.
Елбър седеше на земята, свил дългите си крака и клюмнал глава. По-нататък по редицата Тибс беше в същата поза. Върт, макар и да стоеше права, изглеждаше не по-малко оклюмана. Напър не беше намръщен — само се беше зазяпал напред.
— Добре ни напердашиха, а? — казах.
Върт кимна.
Напър ме погледна през рамо и подхвърли:
— Може пък и да ни нападнат. А дано.
Съгласих се с него, но не се почувствах обнадежден и си замълчах.
След малко Раша тръгна по редицата.
— Гости ли чакаме? — попита я Върт и тя кимна. — Много ли сме пострадали?
— Можеше да е и по-лошо.
— Колко?
— Четиринайсет убити или изчезнали, двайсет и шест ранени. Можеше да е и по-лошо — повтори Раша и продължи нататък.
— Да бе — измърмори Върт. — Можеше…
— Защо нямаме копия? — изведнъж попита Елбър и вдигна глава.
Върт му отвърна с думи, дето войниците ги използват в подобни случаи. Наистина ме впечатли.
За човек, който не е пипвал копие допреди две недели, определено се бях привързал към копията. Вече знаех как изглежда от другата страна и предполагам, че имаше нещо общо с това. По-неприятен беше въпросът, ако нещата са се издънили толкова, че и копия да нямаме, какво още може да се издъни?
Отговорът беше, че се е издънило нещо много голямо, но за щастие — във вражеския лагер: не ни атакуваха. Поредното доказателство за думите на Сетра може би. След време питах и за това, но Сетра не знаеше защо не ни атакуваха него ден. Колкото до мен, наблюдавах ги няколко часа, напрегнат и доста уплашен. Боевете около нас продължаваха, но беше ден на пропуснати възможности и маневри, или така ми обясниха поне, а това, което виждах, бяха дребни сблъсъци, но не и истински сражения, освен нашата атака срещу хълма.
Голям късмет.
След два часа ни раздадоха копията, а малко след това — пак сухари и сирене, и този път — по парче солена кетна за дъвчене. Вече изпитвахме надежда, че няма да ни атакуват, и опасения, че нас ще ни накарат пак да ги атакуваме. Но минахме пас. Късно следобеда Раша отново се появи и каза:
— Размърдаха се.
— Напускат хълма? — попита Върт.
— Вече можем да го вземем — каза Елбър.
— Предполагам, че ги сменят. Утре ще разберем срещу кого сме.
— Утре — въздъхна Елбър.
— Утре — повторих аз. — Обичам тая дума. Хубава дума. Утре.
— Но трябва да сме нащрек за нощна атака — каза Раша. — Усилени патрули и прочие.
Напър изпъшка.
— Какво има? — попита Върт и Напър погледна ядосано копията пред себе си.
— Пак трябва да вдигаме бивака.
— Животът е суров, какво да правиш — каза Елбър.
Надигнахме се уморено.
— Утре ще е гадно — каза Елбър.
— А дано — отвърна Напър. — Ще го вземем ли утре оня хълм, как се казваше?
— Хълмът на Дориан — каза Раша. — Да, мисля, че ще ни накарат.
И тръгна надолу. Двамата с Лойош си премълчахме циничните реплики.