В деня след срещата ни с Алийра изпратих съобщение до Сетра Младшата от името на лорд Мороулан.
— Ще остане доволна — казах на Коути.
— Няма никакви обещания — отвърна тя.
— Да. Но знаеш, че Алийра ще се съгласи. Рано или късно.
Коути кимна.
Това беше завчера. Вчера си разказах каквото имах за разказване и се върнах вкъщи да сготвя вечеря за Коути. Смятах да я нагостя с рибешка плакия с люти чушки, праз лук и бяло вино — никоя жена с вкус не може да устои на това. О, добре, май преувеличавам. Но е добро. Тъй че напазарувах (обичам да пазарувам за ядене и ако някога наистина забогатея, ще правя само това), върнах се вкъщи и почнах да приготвям стридите (добре, добре, знам, че стридите не са риба), а Лойош ме прекъсна с предупреждението, че някой чукал на вратата. Отворих уста да извикам: „Влез!“, но Лойош каза: „Не е Коути“.
Отворих вратата и се озовах пред Сетра Младшата. Зяпнах. Тя ме изгледа отвисоко. Преглътнах и рекох:
— Нещо против да влезеш и да седнеш? Боя се, че не отговаря на стандартите ти за домашен уют.
— Спокойно — отвърна тя и пристъпи вътре. — Не съм дошла да критикувам обзавеждането ти. — Спря, огледа се и каза: — Макар че трябва да призная, изненадана съм, че домът ти е подреден с толкова вкус.
С вкус? Имах мебели, на които може да се седи, и подове, които бяха чисти, и стени, които криво-ляво крепяха тавана. Плюс един рафт с разни дреболии със сантиментална стойност. Домът ми беше мястото, където спя; единствената стая, на която отделях повечко внимание, беше кухнята. Все едно. Сигурно беше очаквала да завари гнездо на кетна с олющени стени, петна от кръв и разхвърляни по пода ръждясали оръжия, не знам.
Но казах:
— Добре, защо си дошла?
— Не се ли сещаш?
— Не. Ако е за размяната, която искаш да уредиш с Алийра, по-скоро бих очаквал да ме повикаш.
— Щеше ли да дойдеш?
— Не.
— Така и предполагах. — Тя разкопча колана на меча и тутакси забелязах колко е голям. Сложи го грижливо на масата и седна. Скръцнах със зъби и отидох да донеса вино. — Може би трябва да повикаме Алийра и да се приключи.
— Всъщност имах си планове за тази вечер — отвърнах.
Направо видях как на устните й се оформи „Ще ги отмениш“, обаче се отказа и рече:
— Възможно ли е да се отменят?
— Може би. Стига да ме убедиш.
На вратата се почука.
„Лойош?“
„Да“.
— Плановете ми за тази вечер — обясних, отидох до вратата и пуснах Коути.
Погледът й обхвана сцената наведнъж. Видях, че забеляза меча в ножницата на масата, и обясних:
— Не беше мой план. Иска тази вечер нещата да се решат.
— Защо не? — отвърна Коути.
— Защо не, наистина? — каза Сетра Младшата.
Не можах да измисля отговор, но реших, че въпросът е риторичен.
— Добре. Тогава някой трябва да се свърже с Алийра. Кой иска да поеме високата чест?
— Защо не ти? — каза Сетра Младшата.
— Добре — отвърнах и настроих ума си за контакта.
Свързах се с Алийра по-бързо, отколкото очаквах. Явно бях започнал да я опознавам. Изпитах смесени чувства от това.
„Какво има?“ — отзова се тя без поздрави, предисловия, учтивости или нещо друго. Не го очаквах.
„Сетра Младшата е тука“.
„Тука? Къде тука?“
„В жилището ми“.
„Какво иска?“
„Да приключите с транзакцията“.
„Още не съм се съгласила на транзакция“.
Казах на глас:
— Още не се е съгласила на транзакцията.
— Тогава да дойде да го обсъдим — каза Сетра.
„Тогава предлага да дойдеш да го обсъдите“.
„А… добре. Можеш ли да ми дадеш образ?“
Вложих цялата си дарба. Дотолкова, че съм сигурен какво мисли за цялата ми дарба.
„Хубаво. Идвам веднага“.
— Е? — сопна се Сетра Младшата.
— Идва веднага.
Тя кимна.
Поседяхме няколко минути в неловко мълчание. Коути седеше до мен и ме държеше за ръката. Алийра почука на вратата и я пуснах.
Сетра Младшата стана. Двете се поклониха една на друга и се изгледаха с гняв.
— Знаете каква сделка предлагам — заяви Сетра.
Алийра отвърна:
— Не трябваше да приемате оръжието.
— Да го приемам? — И тогава си спомних последния епизод при Гробницата на Барит. Не се беше запазил в ума ми, защото още не я познавах. — Аз не съм го приемала, лейди Алийра. Аз го взех. Използвах го. Аз…
— Помня. Там бях.
— Бяхте, нали? — Сетра се обърна към мен. — И ти също, струва ми се.
— Мисля, че да.
Тя кимна.
— Но, лейди Алийра, убедена съм, че оръжието трябва да е ваше. Вашето мнение какво е?
— Моето мнение е, че искате меча на Кийрон Завоевателя. Моето мнение също така е, че не се пазаря.
— Тогава?
— Тогава, щом толкова го искаш, ела и си го вземи.