— Барабанчик! Дай „Цуни земята!“
„Забавно звучи, шефе“ — каза Лойош в главата ми, когато барабанът удари сигнал, който не бях чувал досега.
Обърнах се да попитам Върт какво значи това, но тя и всички останали залягаха. Бързо си направих едно-две умозаключения и ги последвах. Щом барабанът спря, рекох:
— Копиемети. Не ми звучи добре.
— И ефектът няма да ти хареса.
— Какво искаш да ка…
— Залегни! — изрева Раша и над главите ни изфуча дъжд от копия. Няколко се забиха в земята около нас. Някой надолу по редицата засипа ругатни — много изобретателно, със спокоен, равен, небрежен тон, бих казал. Едно копие беше паднало на две стъпки от дясната ми ръка и стърчеше от земята. Беше много по-малко от ония, дето ги хвърляхме ние, отзад имаше пера, а в самия край дървото имаше щръбка.
— Взимаш една зелена гъвкава пръчка — обясни Върт. — Слагаш й жилка и с нея можеш да ги стреляш тия неща надалече. По-далече — даже да е отдолу, — отколкото ние можем да хвърлим копията отгоре.
— Един щит да си имах сега, нямаше да е зле — отбеляза Елбър.
— И какво? Ще си стоим така и ще търпим това? — попитах.
— Съмнявам се. Най-вероятно ще…
Прекъсна я „цокачът“.
— Това го познах — казах.
— „Време да си жив“ — въздъхна Върт. — Ще ги атакуваме.
— Страхотно.
— Да имаш по-добри идеи случайно? — Тя се надигна, но остана леко присвита.
Изчаках заповедта за атака. Ако се оставех да ме убият, не само че щеше да е досадно за мен, но Мороулан щеше да се ядоса, че съм рискувал живота си, вместо да си свърша работата. Присъствието ми тук просто не беше оправдано. Обърнах се към Елбър и видях, че ме гледа. Ухилих му се криво и отново обърнах очи към врага.
Краун излезе пред нас, на десетина стъпки надолу по склона, все едно че изобщо не му пукаше от падащите около него копия. Размаха меча си.
— Като тръгнете, изревете им с цяло гърло — посъветва ни той. И добави: — Атака!
Какво пък. По-добре, отколкото да лежиш и да чакаш да те надупчат.
Тъй че хукнах надолу със сабята в ръка… и после се намерих в палатката. Едно познато лице ме гледаше отгоре.
— Пратиха ни помощ — каза Върт. — Иначе не мисля, че щяхме да се оправим.
— Каква помощ?
— Конен взвод от едната страна, три роти тежка пехота от другата.
— Смляхме ли ги?
— Не. Но отървахме кожите.
— Всички ли са добре?
— Елбър го одраскаха по рамото, но никой не пострада колкото теб. А на Напър му дойде сърце на място.
— О?
— Мисля, че свали шестима от тях, сам.
— Може да му дадат медал.
— И двамата знаем какво ще каже за това, нали?
Изсумтях.
— Ти как си?
— Идеално.
— Добре са те упоили.
— Тъй ли? Сериозно? Чувствам се нормално.
— Едва ли щеше да го кажеш, ако можеше да видиш как ти се въртят очите.
След като го каза, усетих, че ги фокусирам малко трудно, и попитах:
— Нещо ми е мокро на гърба. Не ми тече кръв, нали?
— Не е кръв. Намазаха те заради изгарянията.
— Изгаряния? От какво?
Тук се намеси Лойош: „Шефе? Добре ли си? Беше опънал петалите“.
„Мисля, че съм добре. Какво стана?“
„Не помня. Май те удариха с нещо. Заклинание. Явно не съм го забелязал“.
„Ставаме двама. Явно“.
Казах на глас:
— Къде съм?
— В лагера.
— Забавихме ли им атаката?
— Какво?
— Акцията. Дето им изгорихме сухарите. Тя…
— Това беше преди няколко дни, Влад.
— О! Главата ми се е размътила нещо.
— Удари те заклинание, в гърба. Не помниш ли?
— Нищо не помня. Хм…
— Какво „хм“?
— Нищо не помня. Струва ми се, че…
— Струва ти се?
— Нямаше ли едно момиченце на бойното поле? Дете, нали разбираш?
— Не. Дете нямаше.
— Е, значи нищо не помня от битката.
— Може да е за добро.
Помъчих се да запълня паузата с нещо и след малко промълвих:
— Капанът им не подейства значи.
— Поне засега. А ако Сетра или бригадният, или който и да е там, е замислял контракапан, и той не подейства. Очакваме нощна атака обаче.
— Не ме буди за нея.
— Няма.
— Майтап беше.
— Не беше. Утре си аут. Заповед на лечителя. Между другото, освен това каза, че трябва цяла нощ да лежиш по корем. Можеш да спиш по корем, нали?
— Винаги си струва да усвоиш нещо ново.
— Колкото до боя, ще видим как ще си утре — каза тя.
— Стига да има утре.
— О, ще има. Все някъде. Сега ме извини. Другите искат да им кажа как си.
— Трогнат съм.
— Ако имаш нужда от помощ, може да…
Гласът й заглъхна. Какво се канеше да ми каже? Да повикам лекаря? Защо не довърши изречението? Защото лекарят нямаше да може да направи нищо повече от това, което вече беше направил? Колко ли бях загазил всъщност?