— Колко съм загазил всъщност?
— Ще оживееш.
— Радвам се да го чуя. Друго какво можеш да ми кажеш?
— Нищо.
— Добре. Е, благодаря ти, че дойде.
— Няма защо.
Остави ме сам.
„Какво стана, Лойош?“
„Не знам повече от тебе, шефе. Онова, което те удари, закачи и мен. Не помня“.
„Добре ли си?“
„Така мисля“.
„Не ми харесва, че са ме ударили в гърба обаче. В смисъл, да не би да съм обърнал гръб да бягам?“
„Може би. Но не ми се вярва — не си чак толкова умен. По-скоро си се завъртял в боя. Или…“
„Или какво?“
„Ами, възможно е да е било от нашите. Нали знаеш — ако са контраатакували, да ни измъкнат, и са използвали магии…“
„Аха“.
През следващите няколко месеца, между другото, започнах да си спомням все повече от случката. Накрая се оформи съвсем ясен спомен как ме удариха: спомен как всичките ми мускули се стегнаха толкова, че направо щяха да ми счупят и ръцете, и краката; как очите ми щяха да изхвръкнат от главата; странното усещане, че всички косми по тялото ми са настръхнали; и как гледам битката, докато бавно падам на земята. Но още нямам спомен за всичко, довело до това — времето между началото на атаката и момента, в който бях ударен, е напълно заличено.
Всичко това показва, че ако искаш да разказваш военни истории на внучетата, гледай да не те ударят с магия.
Ето на, искахте разказ и получихте полезен съвет, гратис.
Тогава обаче не помнех нищо и това също беше стряскащо. „Да можех да знам поне колко съм загазил, Лойош“.
„И каква полза, ако знаеше?“
„Така и така съм уплашен. Щеше да е хубаво да знам дали имам сериозна причина“.
„Ами, шефе, ако можем да съдим по останките от якето, гърбът ти доста е загазил“.
Замислих се и реших, че не държа да знам. След това сигурно съм заспал, но не спах добре. Сънувах какви ли не шантави неща.
16.
Разходка в парка
„Измъкнах го“ — каза Деймар в ума ми и в мълчанието на Форния, почетната му охрана й магьосниците му — всички се бяха вторачили в мен и чакаха да направя нещо. Тишината бе относителна, впрочем — битката се приближаваше към мен. Деймар наистина ли беше успял? Измъкнал бе информацията от ума на Форния просто ей така? Налагаше се да му повярвам.
„Давай тогава“.
Двама от почетната охрана пристъпиха да ме задържат.
— Чакай! — извика им Форния. Те спряха и го погледнаха, а той зяпна Деймар, после мен, после — пак Деймар. Явно беше усетил, че Деймар бърка в ума му, и явно го беше приел лично. Зачудих се дали това ще го накара да мине границата — дали щеше да заповяда да ни заколят на място. Аз щях да го направя, мамка му.
Бедата беше, че това изобщо нямаше да му помогне и щеше да му развали късмета — с идването ми тук, защото появата ми тук сигурно щеше да привлече Мороулан, разбира се; тъй че появата на източняка, макар и объркваща и притеснителна, се беше вместила добре в плана му да се срещне лице в лице с Мороулан в разгара на битката и да се сбие с него, за да може да… О, това беше цялата работа значи.
— Браво, Деймар — казах високо. А на Форния рекох: — И ти не знаеш какво е точно, нали? И си се сетил как можеш да го разбереш. Тая възможност не ми беше хрумвала.
Ори въртеше очи от мен към Форния и обратно, а магьосниците и охраната също, изглежда, не разбираха какво става, нито какво да правят по въпроса.
— Подозирам, че и да те убия, това пак ще го привлече — отвърна Форния. — Мисля да не те оставям жив.
Виж, това беше неприятно.
— Нали се предадох, забрави ли?
— Шпионите може да се екзекутират.
— Само че съм с униформа — отвърнах. По някакъв начин се сетих, че това е важно.
— Значи ще изглеждаш съвсем войнишки, когато те… — Млъкна и се загледа над рамото ми.
„Шефе, не поглеждай назад, но си имаме компания“.
„Кой?“
„Напър“.
„Какво?!“
Погледнах, въпреки предупреждението. И вярно — Напър крачеше небрежно нагоре към нас, явно дошъл да се включи в играта. Това променяше ли нещо? Ами, донякъде да — беше ме накарало да обърна гръб на Ори, което, предполагам, предизвика у мен паника, че неизбежно ще ми се случи случката от предния ден, така че се обърнах рязко и за малко да почна мелето. Не мога да повярвам, че с появата и на Напър точно в тоя момент Форния щеше да направи нещо друго, освен да им каже да ни избият веднага и тримата, ако не бяха изненаданите викове на почетната охрана — четата на Мороулан пробиваше, — което го накара да мисли за други неща вместо за досадния източняк и странните му приятели.
Така че нареди на хората си:
— Пазете ги добре, и тримата. Ако направят нещо подозрително, убийте ги.