След което се върна към военните си работи.
Това беше добре. Два пъти за два дни щеше да е прекалено, дори да го преживеех.
Първия път едва го преживях. Даже го сънувах. Повечето сънища едва си ги спомням, но този, който помня най-добре, беше как ме пратиха през Пропадите при Портата на смъртта и в Залите на Съда (които в съня изглеждаха много по-различни, отколкото в действителност) всички богове решиха, че молбата ми да ме допуснат е най-голямата шега на света, и в бъркотията на съня се опитах да обясня, че съм заслужил да ме допуснат като дракон, а те изпопадаха от смях. Като го разказваш, звучи смешно, но помня, че се събудих посред нощ — плувнал в пот, задъхан и разтреперан.
Станах от леглото, защото не можех да понеса да лежа повече. Излязох навън, в стихналия лагер. Планинският въздух беше студен, но парещият ми гръб се почувства по-добре.
„Накъде тръгна, шефе?“
„Не знам. Трябва да походя“.
„Палатката на лечителя е насам“.
„До гуша ми дойде от лечители“.
Промъкнах се между патрулите, почти по навик. „На прав път ли съм, Лойош?“
„Какво имаш предвид, шефе? Не си тръгнал към врага, но слизаш по склона“.
„Това имах предвид. В момента не съм във форма да се представям на врага“.
„Тогава къде отиваш? Да не си решил най-после да се разкараме оттук, като свестни хора?“
„Не знам“.
„Защото ако е така, забравил си няколко неща“.
Продължих надолу в тъмното. Напрягах очи да намеря пътека на блещуканията на далечните огньове. Лойош кацна на рамото ми.
„Ох!“
„Извинявай, шефе. Трябваше да си сложиш якето“.
Сигурно беше прав. Нито яке имах, нито наметало, нито ботуши, нито меч, Маготрепача беше останал до леглото ми, а единствените оръжия, които си носех, бяха два тънки като хартия ножа за мятане, скрити в шевовете на панталоните ми. Толкова гол не бях излизал навън, откакто я подкарах с джерегите, а в това има някаква възбуждаща тръпка на страх. Беше по-чист страх от онова, което изпитвах в бой, и болката от стъпването по камъни с боси крака също беше чиста, както и студът. Не си бях давал сметка колко нужда имах да се почувствам чист.
Промъкнах се покрай още един ред постове без усилие и известно време се забавлявах с илюзията, че съм самият вятър, че не изпитвам студ, че по-скоро аз съм студът и никой не може да види къде отивам, но ще усетят, че минавам покрай тях, като им настръхнат гърбовете. Гол бях, но невидим, безпомощен, но всемогъщ, и се бях изгубил в света, който почти изцяло бе мой. Беше лъжа, разбира се — по улиците на Адриланка си имах свят, но това тук беше пустош, пълна с войници; чувството беше друго, илюзорно, но съществуваше. Не издавах звук и ако някой погледнеше към мен, сигурен съм, че нямаше да види нищо повече от дъха ми в нощния въздух. Усещането ми за тези, които подминавах, идваше преди всичко от дъха им и знаех, че Лойош, също така смълчан и безшумен, е някъде горе над мен в нощта, във вятъра.
Самотен храст, изправен като страж, ми махва да ми каже със смях, че той поне ме вижда, и аз му махвам отговор, въпреки че ръката ми не мръдва; камъче между пръстите ми е бреме, което отхвърлям, и то се затъркулва надолу да потърси други основания за съществуването си; времето ми е пълно с празно пространство и пространството — с празно време, а краката ми не могат да се движат, затова летя, летя, летя през армиите на света, сред несекващия грохот на бойното поле в ума ми, където всичко се движи и нищо не се движи и Цикълът изниква отгоре, а на върха му е Драконът, озъбен, разсъдлив, коварен, закрилящ чедото си, и поглъща душите, тръгнали да избродят нощта и да потърсят от мен закрила, каквато не мога да им дам, и няма край нощта, която съм аз.
Колко дълго вървях и накъде — не знам. Нито знам колко далече бе стигнал умът ми в пътуването си, но някъде в нощта реалните мисли се върнаха, по-практични неща нахлуха в съзнанието ми и ме доведоха няколко стъпки по-близо до реалността.
Например, улових се, че мисля колко голяма е армията на Мороулан. Моята част — вече неволно си мислех така за нея — бе само една рота от десетките в една бригада от десетките бригади. Подминавах палатка след палатка, все еднакви, всички пълни с дракони, дзури и текли, които на другия ден щяха да тръгнат да посичат и колят дракони, дзури и текли от другата страна. Вървях през лагерите, както някой би го правил насън, встрани от всичко това, и ми хрумна, че властта, която имах като джерег, изобщо не може да се сравни с властта на един Господар на дракони, който по прищявка може да командва толкова хора да вършат толкова неща. Ако имах такава власт, как щях да я използвам? И какво щеше да направи тя от мен? Дали това обясняваше, че Мороулан е такъв, какъвто е? Разправяха, че в младостта си, по време на Междуцарствието, заповядвал да изколят цели села в жертва на Богинята демон, за да го дари тя с познанието на Древната магия. Ако тези истории бяха верни, разбирах ли вече защо? Дали след като имаше толкова сила, той я използваше само защото може? И ако аз имах такава възможност, същият ли щях да съм?