Стигнах до реката, тръгнах на север и продължих покрай нови и нови лагери, обози и постове, за които оставах невидим, Това бе моята сила и аз я използвах, предполагам, защото можех, и сигурно точно в това бе отговорът ми. Вдясно имаше няколко големи шатри, някои светеха отвътре. Може би Мороулан и Сетра в този момент заседаваха и предрешаваха съдбата на хилядите, събрани тук — защото можеха.
А Върт, а Напър, а Елбър? Всички те бяха доброволци, професионални войници, които се биеха… защо? Защото ако загинеха храбро, щяха да получат висок ранг по Пътеките на мъртвите? Или имаха шанс да се преродят в командир, който може да води други в същите битки, довели до тяхната смърт? Не, това не вървеше, но по-близо не можех да стигна.
Нито един от отговорите не ме задоволи.
Нагазих в реката, само няколко стъпки, и усетих хапливия студ на течението по краката си и пясъка между пръстите си. Постоях дълго така, сам сред хиляди, и чак тогава забелязах, че коленете ми треперят и главата ми е замаяна, и че в ръцете ми не е останала сила. Каквото и да бе причинила магията на ума ми, а явно беше доста, също така ме бе изтощила физически. Зачудих се дали изобщо ще мога да се бия на другия ден. Започнах да треперя неудържимо, но останах на място. Щеше да е много смешно, ако припаднех и се удавех в две стъпки дълбока вода.
„Ти имаш ли отговори, Лойош?“
„На какво, шефе?“
„Защо драконите са такива, каквито са“.
„Този е лесен, шефе: просто не могат другояче“.
Имаше нещо вярно в това, но не ме задоволи. Всъщност разликите в характерите на Мороулан и Алийра, на Върт и на Напър, да вземем за пример четиримата, бяха по-големи от приликите. Коя бе свързващата ги нишка? Отговорът бе очевиден: след като решат посоката на действие, мотивирана от алчност, гняв или най-високи морални подбуди, те нападаха с безскрупулност, способна да събуди завист — или отвращение — дори у един закоравял джерег. Опитах се да реша дали това непременно е лошо и не можах да стигна до заключение. За щастие, никой не ми искаше заключение.
Направих обаче други две заключения. Първото беше, че ако човек е принуден да служи на един Господар на дракони, е по-добре да служи на Господар на дракони, който по го бива в безскрупулността от друг Господар на дракони. Второто беше, че реката е адски студена и че е адски тъпо от моя страна да стоя в нея, след като едва имам сила изобщо да стоя прав.
— Приятна вечер ти желая, лорд Талтош.
Гласът идваше отникъде, но сигурно подсъзнателно бях разбрал, че има някой наблизо, защото не ме стъписа.
— Кой си ти?
Обърнах се. В първия момент не можах да я видя, но после тя пристъпи до водата, кимна ми и я познах. Отне ми малко време, докато си спомня къде съм я срещал, но после споменът се върна.
— Ти си Некромантката.
— Какво правиш?
Обмислих грижливо въпроса и отвърнах:
— Бродя насън, струва ми се.
Тя ме гледаше. Беше много, много тънка, като върбова клонка, и кожата й беше толкова бледа, че само дето не сияеше в мрака и на фона на черното й облекло.
— Не знаех, че източниците го правят.
— Аз също.
— Усещам, че си ранен.
Обърнах се да й покажа гърба си, после пак се обърнах с лице към нея.
— Разбирам.
— Моля?
— Разбирам защо бродиш насън.
— Аха. Но съм тук наистина, нали?
— В какъв смисъл?
Дори бродене насън да беше, чак толкова мистицизъм ми идваше много.
— В смисъл, че ако падна тука и умра, наистина ще съм умрял и тялото ми ще го намерят чак заранта.
— Не.
— Не?
— Не. Течението ще го отнесе надолу, поне до следващия завой. Виж, ако излезеш на брега…
Засмях се — сигурно по-високо, отколкото си заслужаваше.
— Това го направи нарочно, нали?
— Кое?
— Накара ме да се засмея. Върна ме.
— Е, да. Утре може да се наложи да се биеш.
— Не изпитвам голямо желание да се бия.
— Лошо са те ударили, нали? Я ела насам.
Пристъпих на брега, докато само глезените ми останаха във водата, а тя се пресегна и хвана лицето ми. Дланите й бяха много, много студени и се постарах да не мисля какво ме докосва. Вгледах се в очите й и ми се стори, че е някъде много, много далече и ми говори от друг свят. Останах с чувството, че говори с усилие; не мислеше с думи като мен, вероятно мислеше с… не, не исках да разсъждавам каква форма имат мислите й. Все едно, сигурно нямаше да мога да я разбера.