Тя затвори за миг очи, отвори ги и каза:
— Сега се върни в лагера и поспи, броднико в съня. Утре ще се почувстваш по-добре.
— Добре. И ще си мисля, че всичко това е било сън.
— Може би. Може и да е.
— Преживявали сме го.
— Върни се палатката си, източняко. Спи. Сънувай брадати жени.
— Моля? Не, не, все едно. Не ми обяснявай. Не искам да знам.
Вече отново си бях аз. Вятърът беше студен, особено по мокрите ми крака. И камъните режеха босите ми стъпала. И трябваше много внимателно да се прокрадвам през лостовите линии, много по-внимателно отвсякога.
„Е, доста чудата беше“.
„Коя, шефе?“
Спрях.
„Надявам се, че се шегуваш, Лойош“.
„Мм?“
„Току-що разговарях с Некромантката, Лойош. Съвсем истински разговор. На глас и прочие. Наистина ли не я видя?“
„Шефе, не съм я видял, не съм я чул и не съм те чул да говориш. Ти просто си влезе в реката, постоя малко там и излезе“.
„Страхотно. Просто страхотно. Набутвам се в армията, мешам се в сражения, които изобщо не са ми работа, шибват ме с магия в гърба, приемам невъзможна мисия, която трябва да се изпълни покрай всичко това, и накрая, за капак на всичко, трябва да изляза и да преживея едно шибано мистично преживявяне. Направо страхотно!“
„Каквото и да е било, шефе, мисля, че ти е помогнало. Отново говориш като себе си“.
„О, много ти благодаря, Лойош“.
Тръгнах обратно към лагера, към палатката и към леглото си, и помня, че легнах по корем, и чак тогава осъзнах, че слабостта, която ме беше обзела преди, беше ако не изчезнала съвсем, то — понамаляла. Помъчих се да си го обясня, но трябва да съм заспал, защото след това дойде утрото и станах под звуците на барабана, преди да съм се сетил, че може би не съм длъжен да ставам. Раша стоеше пред палатката, когато излязох навън гол до кръста.
— Добре ли си? — попита ме.
Напук на всичко, отговорих й без увъртания:
— Краката ми малко треперят и гърбът ме сърби, и мога да дремна още четирийсет-петдесет часа, но да, иначе съм добре.
— Смяташ ли, че можеш да влезеш в строя?
— Естествено.
— Добре. Дадохме жертви.
— Снощи атакуваха ли?
Тя ме изгледа.
— Малко преди съмване. Радвай се, че не те събудихме.
— Мисля, че и палатката да бяхте подпалили, пак нямаше да ме събудите.
— Днес, според мен.
— А?
— Мисля, че нещата ще се решат днес.
— О. Това е добре.
— Да. А и откъм нас няма да е толкова зле. Трябва само да държим този хълм. Освен ако началниците не решат нещо друго, разбира се.
— То и с държенето на хълма може да видим зор.
— Може. Иди хапни нещо.
— Слушам.
Върнах се вътре, вдигнах якето и го огледах. Вече нямаше гръб — само една голяма дупка, цяла стъпка в диаметър, с грозни опърлени краища. Пак взе да ми прилошава.
„Шефе…“
„Да? Впечатляващо, нали?“
„Сега какво ще облечеш?“
„Взел съм си резервно яке“.
„Умно“.
Облякох се и гърбът почна да ме сърби. Напълних гънките, ръкавите и яката с разни неща, после навлякох отгоре лекото си наметало и се уверих, че съм опакован добре. Изядох три сухара, изпих много вода, после се обръснах и почистих, колкото можах.
И тогава коленете ми се разтрепериха. Не изгарях от желание да отида на позиция. Ако си бях спомнил какво бях обещал на Мороулан, щях да изпадна в паника, но мозъкът ми още беше поразмътен и се сетих чак по-късно. Преживяното предната нощ започна да се връща на късове и продължаваше да ми се иска да мисля за него като за сън, но не можех да се убедя и направих грешката да попитам Лойош, който потвърди, че поне част от всичко е станало наистина.
Когато се върнах при палатката, заварих Раша да седи с Върт и Елбър. Седнах до тях, а скоро след това се появи и Краун.
— Добрутро, войници — поздрави той бодро. — Днес ги спукваме.
Раша кимна и каза:
— Какво мислиш за насипите от югоизточната страна? Много са се объркали снощи.
— Няма да навреди да ги вдигнем отново.
Дън се приближи и почна:
— Сержант, бих искал да…
— Не — отсече Краун. — Знамето го взима Мора. Ако тя падне, си ти. Тъй че се лепни до нея. И я пази жива, ако може. Ако се гътне, може да отговаряш пред Дортмонд.
— Слушам, сержант. Благодаря, сержант.
Дън се отдалечи, а аз поклатих глава.
— Просто не мога да го разбера.
Краун ме изгледа отвисоко.
— Не би и могъл, нали?
И си тръгна.
— Май току-що ме обидиха.
— Сигурно няма да спиш цяла нощ — каза Върт.
Някой надолу по редицата извика:
— Идат!
Надигнахме се, отидохме при останките от насипите и зачакахме атаката да започне.
Идваха, отблъсвахме ги, пак идваха и пак ги отблъсвахме. През цялото време Лойош остана на рамото ми, сигурно заради ефекта върху онези, които се изправяха срещу мен. Все го питах защо не вземе да се скрие някъде и все не получавах задоволителен отговор, само въпроси, на които не можех да дам задоволителен отговор. Краката ми все искаха да се огънат — остатъчният ефект от това, че ме бяха ударили предния ден, но общо взето не падах в неподходящ момент. Ако Некромантката наистина ми беше направила нещо, какво пък, явно действаше.