След втората атака Върт каза:
— Забеляза ли, че всеки път, когато атакуват, спират при насипите?
— Да.
— И че всеки път атакуват с повече войска?
— Пак си права. Тръгнало ти е, не спирай.
— Престрояват се за нова атака.
Раша дойде и попита:
— Елбър къде е?
И чак тогава забелязахме, че се е проснал по гръб, с две кървящи рани на гърдите и още една на десния крак.
— Лекар!
Лекарят дойде. Върт поклати глава.
— Ужасно ни накълцаха. Остана ли някой да запушим дупките?
— Не — каза Раша. — Дупки имаме навсякъде. Дванайсет процента жертви. А както изглежда, не можем да очакваме помощ от бригадния.
— О.
— Време е някой да измисли нещо умно — подхвърлих и в същия момент „цокачът“ подаде сигнал да се готвим за атака. — Нямах предвид чак толкова „умно“.
— Сега ще стане интересно — каза Върт.
— Интересно? Нямаме сили да отбраняваме и затова атакуваме? Не е много умно от военна гледна точка, нали?
— Прав си, не е.
— Е, добре. Видя ли, че и аз съм научил нещо.
— Ще ти е от полза, като се запишеш следващия път. — Върт се намръщи. — Но е правено вече. И не е чак толкова лоша идея. Веднъж при залива Киппер… — Изведнъж млъкна и посочи. — Ще ти разкажа по-късно.
Идваха нагоре по склона и в начина, по който идваха, имаше някаква ужасна решителност. Не ми хареса никак. Ние се готвехме да тръгнем надолу. Това ми хареса още по-малко. Добре поне, че имахме предимство с височината.
Тъй или иначе, щяхме да решим нещата сега.
„Е — каза Лойош. — И с теб. Тук и сега“.
„Да бе“.
17.
Ограниченията на ума
Обърнах се пак към Форния, докато Напър се приближаваше към мен отзад и вляво, а цялата проклета война се приближаваше към мен отзад и вдясно.
Напър дойде пръв и застана до мене. Държеше къс тежък меч, опръскан с червено. Погледнах го през рамо. Очите му бяха светнали, а лицето — разцъфнало в доволна усмивка.
— Напър, запознай се с Деймар — казах. — Деймар, това е Напър. А този тук е граф Форния. Някой ще донесе ли вино? Сирене? И на няколко сухара съм съгласен.
Тримата назначени да ни вардят не решиха, че е много смешно, но и не взеха репликите ми за толкова подозрителни, че да ни съсекат.
— Оръжията ви — каза единият.
„Деймар, можеш ли да пробиеш преградата и да ни измъкнеш?“
„Не — обясни той добродушно. — Усилили са я, след като пробих“.
„Жалко“.
„Ако имам на разположение половин час…“
Все едно че молеше за половин година.
„Добре, ще те уведомя“.
— Оръжията — повтори воинът. — Веднага.
— Какъв е планът, Влад? — каза Напър толкова високо, че да го чуят всички.
— Добрата новина е, че преговаряме — отвърнах. — Лошата е, че се предадох.
— Какво?!
— От друга страна, ако се кани да ни убие, ще трябва да заявя, че предаването се отменя. Междувременно ще е най-добре да си дадеш меча на този мил човек. И аз бих го направил, но нямам меч.
— Внимателно — добави телохранителят. — Разкопчай колана и го пусни.
Много як изглеждаше. Както и другите. Нямаше да ми хареса, ако Напър рискува срещу тримата. Единият беше между нас и Форния, другите двама — отстрани. Напър започна да се подчинява, много бавно.
„Не знаеш какво правят, нали, Деймар?“
„Не — каза Деймар. — Той ме блокира“. Прозвуча обидено.
Някъде из групата някой изрева заповеди, заизваждаха се мечове. Затаих дъх, отново изпаднал в ужас, но почетната гвардия и магьосниците се обърнаха към приближаващия се бой. За миг получих пролука да закова Форния, но я загубих, преди да мога да посегна, дори да бях склонен към това.
Нещо много странно и нереално имаше в цялата работа и и до днес се е запечатало в паметта ми. Стоях там, с Деймар от едната ми страна и Напър от другата, с цялата война или поне най-критичната й част връхлитаща към мен, с Форния посред почетната си гвардия и магьосниците, с гръб към нас, все едно че изведнъж бяхме престанали да бъдем част от неговия свят и определено не бяхме заплаха за тях.
Е да де, не бяхме заплаха за тях.
Знаех какво прави Форния, знаех защо го прави, знаех докъде ще доведе; и нищо не можех да направя по въпроса.