Играчите на камъчета понякога ги обзема същото отчаяние — когато най-добрите им хвърляния се провалят, а на противниците им непрекъснато им върви. Виждал съм го, случвало се и на мен. Започваш просто да ги хвърляш, даже плоските, както падне, все едно че се самонаказваш заради лошия си късмет, като играеш лошо. В този момент се чувствах точно така.
Играех ли лошо от отчаяние, или вече получавах шанса, който ми трябваше, след като битката вече кънтеше толкова близо и всички ни бяха обърнали гръб?
Шурикена го метнах в гърлото на мъжа пред нас, оня, дето беше заплашил Напър, после вкарах нож в гърлото на този отляво; чух как Напър извади меча си и докато се обърна, третият ни пазач беше мъртъв, а Напър довършваше тоя, с когото бях започнал. Забелязах с крайчеца на окото си, че Деймар се е облещил.
Още по-хубавото беше, че нито Форния, нито групата му забелязаха нещо.
— Какъв е планът? — попита Напър.
Това почти ме накара да се разсмея. Едно демонче в главата ми искаше да отвърна: „Избиваме ги всички“, но устоях на изкушението.
„Шефе, тази ситуация не ти ли изглежда малко абсурдна?“
„Абсурдна ли? Ами, покрай всичко друго, май да“.
После групата на Мороулан стигна до почетната гвардия на Форния и играта загрубя.
Видях Алийра, вече слязла от коня, застанала до Мороулан; около тях имаше още няколко, непознати за мен, а зад тях — тя пък откъде се взе, не знам — беше Сетра Лавоуд, на кон, стиснала оръжие, за което знаех, че е Ледоплам. Всички тръгнаха право към Форния, който изчакваше с търпението на комарджия, току-що заложил всичко на едно хвърляне, комарджия, който знае, че след като монетите вече се въртят, не може да направи нищо повече освен да чака и да види на коя страна ще паднат.
Погледнато така, задачата ми беше проста: само протягам ръка и свивам монетите, преди да са спрели да се въртят. И успявам някак да се измъкна, без да ми отрежат ръката.
Виж, това беше мисъл.
Добре. Имах си мисъл. Трябваше само да съчетая мисъл с възможност и да получа нещо друго: шанс.
Опитах се да се свържа с Мороулан, но или не го познавах много добре, или той се беше съсредоточил изцяло в клането, или и двете. Вероятно и двете. Алийра познавах още по-малко, но си струваше да се опита…
И точно в този момент почетната гвардия на Форния заотстъпва, притисната от атаката на Мороулан — по-точно от останките на източняшката конница, избутана към почетната гвардия на Форния — поради което и тримата трябваше да се изнижем, за да не ни стъпчат.
— Планът е да не ни убият — казах на Напър.
— Можем да атакуваме откъм тила.
— И да свалим може би всеки по двама, преди да са ни помели. Не мисля.
Значи, трябва да разберете, че докато си говорехме, също така бягахме от отстъпващата почетна гвардия. При това положение се озовах с лице на североизток, към най-високата част на хълма. Пипнах Напър по ръката и казах:
— Погледни. Какво е това?
Той се закова на място, загледан в човешката маса, прииждаща отгоре към нас.
— Това е чукът. — Посочи назад през рамо и допълни: — А онова там е наковалнята.
— Е, трябваше да очакваме, че ще разполага с подкрепления, щом Мороулан почне да пробива.
Деймар, който бе мълчал през цялото време, подхвърли:
— Струва ми се, че вече не съм полезен тука.
— Това означава ли, че вече можеш да телепортираш?
— Не точно. Мислех да използвам друг метод.
Сетих се за прозореца на Мороулан и в главата ми се заоформя идея.
— Какъв?
Той ме изгледа объркано и рече:
— Мислех да бягам.
— О! Не се бях сетил за това.
Боят продължаваше да напира към нас. Приближаващата се рота приличаше на лека пехота.
— Мислиш ли, че Мороулан ще се добере до Форния, преди да дойдат подкрепленията му? — попита Напър.
— Ако Форния държи на своето, ще се добере.
— Моля?
— Трябва да направя нещо.
— Например?
— Нещо умно.
Отстъпихме още малко.
— Умното ще те доведе само дотук — каза Напър.
Не отговорих, защото нещата станаха още по-шумни, а и моментът не беше много подходящ за философстване. Леката пехота се приближаваше бързо и от другата страна умираха източняци, а към миризмите на битката, които веднъж вече отказах да описвам, можем да добавим характерната и също толкова неприятна миризма на умрели и умиращи коне.
Казаното от Напър беше разумно, обаче планът на Форния не беше „умен“ в обичайния смисъл; по-скоро беше дързък, пресметнат хазарт, като удвояване на залога, когато разположението е в полза на противника ти, но едно идеално хвърляне може да ти спечели играта и да сложиш и последното плоско камъче.