— Напър — казах високо. — Мисля, че е време да умрем храбро. Какво ще кажеш?
— Да!
— А ти, Деймар? Включваш ли се?
— В кое?
— Ще атакуваме, естествено.
— О! Ами, добре.
— Той не е въоръжен — изтъкна Напър.
— А, въоръжен съм — каза Деймар малко обидено.
Верно, не носеше меч, но му повярвах.
— Така — започнах. — Онзи там, с косата на опашка, е Ори. Той приготвя моментален телепорт като част от плана на Форния да… добре, все едно. Важното е да го убием. Убиването на Форния ще е по-трудно, защото е обграден от почетната си гвардия, но пък това не е толкова важно. Ори е този, който трябва да умре.
— Ясно — каза Напър.
— Добре — кимна Деймар.
— Въпроси?
Нямаше въпроси.
— Атака — казах небрежно.
Тръгнахме напред с равна крачка. Явно в един момент бях извадил кама и я държах в дясната си ръка. Маготрепача беше в лявата, въртеше се в кръг. По някакъв начин беше пораснал, почти три стъпки мисля, и брънките му бяха станали по-дебели. Въртежът му покриваше цялото ми тяло, както и Деймар отдясно и Напър отляво.
— Няма ли да им изревем, като приближим? — попита Напър.
— Не. Нищо няма да казваме. Никакви приказки.
— Ще ги удариш в гръб, без да ги предупредиш?
— Да.
— Не те…
— Ти се писа доброволец за това. Правим го по моя начин. Ако не щеш, разкарай се. Но и в двата случая — пазиш тишина.
— Слушам, сър. — Едва по късно ми хрумна да се зачудя дали не е било ирония. Но като си помисля, не вярвам.
Да. Битките се решават, според Сетра, когато разчетът, инерцията и смелостта се стекат на едно място и точно в подходящия момент някой не прави фатална грешка и не пропуска съдбоносна възможност. Възможност, която може би никой не е знаел, че съществува, защото всичко просто е толкова объркано, че не можеш да обхванеш всяко нещо, което става наоколо. Бях сред всичко това и все още не съм наясно кой какво правеше, за да ви дам пълна картина. Но си имам непълната картина и трябва да се задоволя с нея, тъй че и вие ще трябва да го направите.
Щом се приближихме, посегнах към Деймар — връзката с него беше смайващо лесна — и попитах:
„Какво прави Ори?“
„Я повтори кой беше Ори“.
„Оня там“.
„О. Не знам какво точно прави. Все още са ме блокирали. Но се съсредоточава върху някакво заклинание“.
„Прави ли го, или се подготвя да го направи?“
„О, приготвя се. Той се е… как е думата? Стегнал. Да, това е думата. Стегнал се е да направи заклинание“.
Бяхме спрели на десетина стъпки зад магьосниците, които бяха точно зад Форния и почетната му гвардия. Ори беше с гръб към мен.
Пристъпих и забих ножа право в гърба му.
Той изкрещя и всички се обърнаха и ме погледнаха, докато Ори се свиваше и падаше на колене. Не можах да видя физиономията му, но пък и не ме интересуваше. Форния обаче ме зяпна облещено.
— Надявам се, че не обърках плановете ти — казах.
— Убийте го — викна той. — Убийте и тримата.
И сигурно щяха да го направят, само дето в този момент Мороулан проби през последната редица източняшка конница и сред викове на хора и конско цвилене удари по почетната гвардия.
Форния беше избутан назад към мен, което може би щеше да е чудесен шанс да го убия, но не можах, защото трябваше да се дръпна от пътя на широкия, много обикновен, без никаква украса голям моргантски меч, който размахваше над главата си. Та значи се дръпнах, паднах и се претърколих. Продължих да се търкалям, без да знам къде са Форния и моргантското оръжие, и взех спокойно, рационално решение, че трябва на всяка цена да се разкарам и от двете — нищо друго не можех да направя.
„Шефе! Шефе! Можеш да станеш вече!“
Винаги е смущаващо да се паникьосаш пред Лойош. Станах и в един миг около мен нямаше никой и нищо не ме заплашваше в непосредствена близост.
После забелязах Форния, на около двайсет стъпки от мен. Държеше с две ръце дръжката на меча, някъде на височината на кръста си. Напър, с гръб към мен, стоеше с лице срещу него. Никой от двамата не помръдваше. Едва след секунда осъзнах, че виждам няколко пръста от върха на моргантския меч, щръкнал от рамото на Напър.
Напър пусна меча си, който падна с върха надолу, много бавно, заби се в земята и започна да се поклаща, все така бавно. Нищо друго не помръдваше в целия свят; Форния и Напър бяха като две статуи и щяха да останат в тази поза, докато светът се разтвори в сънищата на боговете, както щяло да стане един ден, според моя народ. Но дори и тогава същината на Напър никога повече нямаше да се върне и избеляващите спомени за него в умовете на хора като мен, неговите другари, щяха да се единственото, което да остане от него.
А двамата продължаваха да стоят, втренчени един в друг.