Ударих го малко над китките и внезапният му писък бе истинска радост за ушите ми. Силата на удара заби оръжието ми в земята, но все едно, с него бях приключил. Преди да мога да помисля какво правя — защото, уверявам ви, мисленето изобщо нямаше да ми помогне — вдигнах големия моргантски меч и без да обръщам внимание на ръцете, които още го стискаха здраво, го подхвърлих общо взето към Мороулан, но не точно към него — знаех, че може да го приеме погрешно.
Форния изхлипа.
Почетната му гвардия запристъпва към мен и тогава направих нещо, което исках да направя от няколко недели: завъртях се и побягнах.
Планът ми в този момент беше да бягам колкото може по-бързо и колкото може по-далече, докато не стигна Адриланка, а ако случайно сбъркам посоката, ами какво, най-много щях да направя някоя обиколка — казват, че светът бил кръгъл в края на краищата.
Докато драсках, видях, че някой се наведе и вдигна моргантското оръжие, което бе държал Форния — дори не забелязах коя страна го прибра, — и това ми даде още едно основание да бягам. Идвам, Адриланка!
Всъщност не стигнах толкова далече — спрях след петдесетина стъпки. Командата „Стой!“ беше толкова рязка и, ами командна, че се улових, че съм я изпълнил още преди да съм помислил за това. Обърнах се и видях пред себе си Сетра Лавоуд, яхнала кон, който с моя опит с конете, мога да ви уверя, беше много черен и много голям. Конят погледна Лойош, тръсна глава и изсумтя, както беше направил Мороулан по един-два повода. Лойош не го удостои с отговор.
— Какво правите, войник? — попита Сестра.
— Ъъъ… Мисля, че ме бъркате с някого.
— Съмнявам се. Във всеки случай вече няма причина да се бяга; битката почти приключи.
Погледнах натам, откъдето бях дошъл току-що, после отново погледнах Сетра и попитах:
— Шегуваш се, нали?
— Не се шегувам. Твоята част прогони врага от хълма и го притисна чак до Стената. Тук Форния трябваше да вкара резервите си, само че точно в този момент беше много зает и не можа. Освен това Мороулан ми съобщава, че Форния вече бездруго е умрял, а ние сме си взели оръжието, което причини цялото главоболие, тъй че вече няма за какво да се бием. Очаквам пълна капитулация в следващите няколко минути, стига да успеят да намерят някой с достатъчен авторитет, за да ни се предадат.
Изгледах я отново.
— Щом казваш.
Явно я досмеша.
— Свърши се, Влад. Повярвай ми. Това съм го правила и преди. Трябваше да избягаш по-рано, когато щеше да ти свърши някаква работа.
— Знам, знам.
— Сега по-добре почакай тук, с мен.
— Няма ли да ме пратиш обратно на бой като наказание за дезертьорство?
— Наказанието за дезертьорство е обезглавяване. Изпращането на бой е награда.
— Това го каза сериозно, нали?
Тя ме погледна сериозно за миг и кимна.
— Да.
Права беше обаче. Нямам предвид пращането ми на бой, а това, че всичко общо взето беше приключило. Само за половин час боевете бяха спрели, навсякъде се въргаляха знамена, а Сетра, Алийра и Мороулан отидоха да преговарят с доскорошните си врагове. Войната беше свършила. Ако исках, можех да се самоубедя, че аз съм допринесъл най-много за спечелването й. Бих предпочел изобщо да забравя за нея, но това беше по-трудно.
По някое време спретнахме лагер на хълма, където преди малко се бихме с Форния, магьосниците му и почетната му гвардия. Повечето гвардейци бяха изпопадали от Чернопрът и меча на Кийрон (действията на Алийра в битката се обсъждаха оживено, но аз лично не я видях много). Седях встрани от цялата дейност, но после Върт ме намери. Имаше си новичък белег на лицето и забележимо куцукаше.
— А, здрасти. Значи драсна все пак, а? — Прозвуча повече заядливо, не враждебно.
— Ами да. Драснах.
— Чух за това. Голямо представление.
— Благодаря.
— И за Напър чух. Тази вечер ще му правим траурна служба. Двамата с Елбър искаме да ни помогнеш да го помажем.
— Какъв е смисълът? Нищо не е останало за Портата на смъртта.
— Мисля, че знаеш какъв в смисълът.
Вдишах дълбоко и кимнах.
— Добре. Ще дойда.
Тя си тръгна. След малко дойде Раша.
— Браво, войник.
— Благодаря.
— Предавам ти също поздравления от Краун и от капитана.
— Предай им, че благодаря.
Понечи да каже още нещо, но отдаде чест отсечено и си продължи по пътя. Малко след това Сетра дойде пак и ми каза:
— Трябва да знаеш, че Кропър те препоръча за медала „Драконовата глава“. Отказах от твое име, с благодарности, но реших, че трябва да го знаеш.
— Благодаря. И благодаря.