Откъде ме познаваше толкова добре? Предполагам, че е част от това да си генерал или може би — да си Сетра Лавоуд. Знаех, че след няколко дни или недели идеята да ме предложи за медал воин дракон щеше да звучи много смешно, но точно сега една церемония щеше да е пълна досада. Тази вечер раздаваха много медали и не държах особено да вися там и да гледам, още по-малко да участвам. Исках само да се прибера у дома.
— Напър ще получи ли? — попитах.
— Да.
— Добре.
Отиде си, а след малко дойде Алийра и застана над мен. Изгледах я отдолу и извърнах очи. След като не проговори и мълчанието взе да става неловко, казах:
— Разбрах, че днес си убила много народ. Моите поздравления. Мороулан взе ли си оръжието?
— Не.
Погледнах я.
— Не? Какво стана с него?
— Беше вдигнато от един офицер — жена, — в чиито крака го хвърли ти. Тя претендира за него като плячка от бойното поле. Трудно е да се възрази.
— О!
— Мороулан се чуди защо се намеси.
— Форния имаше план и исках да го спра. Освен това му казах, че ще го взема това проклето нещо.
— Мороулан нямаше ли все едно да спре плана на Форния?
— Не, беше почнал да помага на Форния да го изпълни.
— Не разбирам.
— Както обичаше да казва Напър — все едно.
— Все едно? Е, добре. Но ми кажи: сега разбираш ли ни малко по-добре, отколкото когато се включи?
— Не.
— Мисля, че ни разбираш.
Не отговорих и след малко тя си тръгна. Добре поне, че не ми отдаде чест.
По-късно същата вечер намерих ротата на Кропър и помогнах да помажем телата за Портата на смъртта. Имаше трийсет и четири мъртви и много повече в различни фази на съвземане. Дън беше сред мъртвите, паднал с ротното знаме, точно както искаше. Имах ужасното чувство, че някои от ротата му завиждат. Никой естествено не завиждаше на Напър. И съвсем безсмислено с Върт и Елбър натъркахме масло по тялото му, за да си остане цяло, когато падне от Пропадите, където след време щеше бездруго да изгние. После дойде траурната церемония, връчването на медалите, а после приключихме — и обратно по палатките.
Тримата с Върт и Елбър поседяхме, загледани в догарящия огън. Казах на Върт:
— Ти си получи каквото искаше, нали?
— Да. Ти също.
— Да. Аз също.
— Струваше ли си?
— Да. Едва-едва, но да.
— И аз го чувствам така.
— Победата понякога е болезнена, но винаги е по-добра от загубата.
— Умно — каза Елбър.
Телепортните прегради бяха смъкнати и можех да се върна в Адриланка още същата нощ, но си казах, че не съм в настроение да карам вътрешностите ми да ми се усукват, тъй че изтърпях още една нощ в палатката и чак на другата сутрин, изправен пред солената кетна, лошото кафе и сухарите, се сбогувах с Върт и Елбър. Поканих ги да ми гостуват някой ден и телепортирах обратно на улицата ми, където намерих едно място с хубаво ядене и си поръчах клава, топли кифлички с масло, сварени гъши яйца, дебел резен бекон и лук.
Задържах се над закуската, а после се прибрах у дома да дремна. Реших, че съм си заслужил един ден почивка. От утре пак щях да си започна престъпленията — по-добро беше от война.
Епилог
Трофеи
Когато всичко приключи, масата в трапезарията ми ставаше за подпалки, тапицерията на два от столовете ми ставаше за парцали, но любимият ми стол се бе отървал само с леко ожулване на единия крак, а по килима нямаше кръв. Сетра Младшата лежеше под прозореца почти в безсъзнание, с подбелени очи.
Мороулан, който беше прекъснал битката за голямо негодувание на Алийра, стоеше между двете и говореше на мен:
— Знаеше го през цялото време, нали?
— Моля?
— Искам да кажа тогава, по време на битката. Знаеше го.
— Знаех само какво си е наумил Форния и го разбрах чак най-накрая.
— Защо не ми каза?
— Работата ми беше да взема оръжието. Взех го. Изобщо не ми пукаше в чии ръце ще се озове.
— Но знаеше, че…
— Да, по дяволите, знаех. Да. А сега и ти го знаеш. В меча, който Форния взе от Барит, е имало скрито Велико оръжие, точно както подозираше ти. Допускам, че го е скрил Барит и го е направил по някакви си свои причини. Форния е успял да го открие, но не е знаел как да го освободи от калъфа. Идеята му беше, че ако се удари в друго Велико оръжие, ще стане. Тази вечер го пробвахме. Действа.
— И Форния — каза Алийра малко преди Мороулан да отговори — е нагласил битката си така, че да може да кръстоса меча си с Велики оръжия, или Чернопрът, или Ледоплам. — И добави замислено: — Можеше просто да предизвика Мороулан на дуел и да получи същия резултат.
— Сигурно щеше да го направи — каза замислено Мороулан. — Но аз поведох война, а той никога не би отстъпил пред такова предизвикателство.