Джордън се спря, преди да измине последните три метра и разгледа за момент Пит и колата. „Статс“-ът бе здравата одраскан на много места и се нуждаеше от пребоядисване. Предното стъкло бе пукнато, а предният ляв фар висеше едва ли не само на една жица.
Пит бе облечен небрежно. Носеше чифт панталони от рипсено кадифе и плетен пуловер. Черната му коса бе вълниста и небрежно сресана. Видът му излъчваше решителност, зелените очи, с надвиснали над тях гъсти черни вежди, гледаха с проницателност и сякаш изгаряха всичко, към което се насочваха. Доколкото Джордън можеше да види, Пит завинтваше лещите на фара в една хромова рамка.
Джордън бе тъкмо преполовил крачката си, когато Пит внезапно заговори, без да се обръща.
— Добър вечер, мистър Джордън. Добре направихте, че се отбихте.
Джордън замръзна, но Пит продължи работата си с безразличното изражение на шофьор на автобус, който очаква да получи точната сума за билета от някой пътник.
— Трябваше да почукам.
— Нямаше нужда. Знаех, че сте дошли.
— Свръхчувствителни сетива ли имаш, или очи на гърба? — попита Джордън, като бавно се придвижваше към периферното зрение на Пит.
Пит погледна нагоре и се ухили. Той вдигна и наклони стария рефлектор на фара, върху чиято сребриста повърхност се отрази образът на Джордън.
— Наблюдавах вашата обиколка на хангара. Влизането ви беше изключително професионално. Бих казал, че не ви отне повече от двадесет секунди.
— Пропуснал съм да забележа втората видеокамера. Трябва да съм започнал да остарявам.
— От другата страна на пътя, на върха на телефонния стълб. Повечето посетители забелязват тази, която е монтирана на сградата. Инфрачервена. Задейства един предупредителен звънец, когато край вратата мине човек.
— Имаш невероятна колекция. — Джордън похвали Пит. — Колко време ти отне да я събереш?
— Започнах с кафявото купе „Форд“ от четиридесет и седма хей там в ъгъла преди около двадесет години и колекционирането след това стана страст. Някои от тях придобих по време на проекти с НЮМА, други купих от частни лица или на търгове. Старите и класическите автомобили са инвестиции, с които можеш да се перчиш. Те са много по-голямо забавление, отколкото една картина. — Пит завърши завинтването на рамката на фара около лещата и се изправи на крака. — Мога ли да ви предложа питие?
— Чаша мляко за един пренатоварен стомах като моя звучи добре.
— Моля, елате горе. — Пит направи жест към стълбите, които водеха към апартамента му. — За мен е чест, че е дошъл да ме види самият директор, вместо да изпрати за това помощника си.
Когато Джордън стъпи на първото стъпало, той се поколеба и каза:
— Сметнах, че аз трябва да бъда този, който ще ти го съобщи. Лорън Смит и сенатор Диас са били тайно изведени извън страната.
Настъпи кратка пауза. Пит бавно се обърна и го погледна с тревога, която бързо бе заменена от облекчение.
— Лорън е невредима.
Думите му прозвучаха по-скоро с увереност, отколкото с безпокойство.
— В случая нямаме работа с откачени терористи — отвърна Джордън. — Операцията по отвличането бе твърде сложна, за да бъде целта й нараняване или смърт. Имаме всички основания да вярваме, че към Лорън и Диас се отнасят добре.
— Как са успели да се изплъзнат?
— Нашето разузнаване установи, че тя и Диас са излетели от Нюпорт Нюз, щата Вирджиния, вкарани в частен реактивен самолет, собственост на една от американските корпорации на Сума. Докато успеем да пресеем всички полети, редовни и извънредни от летищата в район с площ хиляда квадратни километра и да проследим всяка самолетна регистрация, докато открием самолета на Сума и да проследим пътя му чрез спътник, той вече се носеше над Берингово море към Япония.
— Твърде късно да го принудим с помощта на боен самолет да кацне на някоя от военните ни бази?
— Безнадеждно късно. Той бе посрещнат и ескортиран от ескадрила изтребители ФСХ на японските сили за въздушна самоотбрана. Самолети, които бяха построени в сътрудничество между „Дженеръл Дайнамикс“ и „Мицубиши“, бих могъл да добавя.
— А след това?
Джордън се обърна и погледна към лъщящите коли.
— Изгубихме ги — каза безизразно той.
— След като са кацнали?
— Да, на международното летище в Токио. Не е нужно да се впускам в подробности защо те не са били спрени или поне проследени, но по причини, дължащи се единствено на идиотския манталитет на Държавния департамент ние нямаме оперативни агенти в Япония, които биха могли да ги спрат. Това е всичко, с което разполагаме в този момент.