— Бомбата благополучно извадена от колата — докладва той. — Сега ще извърша подмяната.
След още шест минути фалшивият компресор беше монтиран и подсъединен.
— Излизам.
— Имам готовност да те изтегля.
Уедърхил се отправи обратно към отвора на вентилационната шахта и надяна екипировката си. Изведнъж забеляза нещо, което беше пропуснал в тъмнината на складовото помещение.
Нещо седеше на предната седалка на колата.
Той обходи с лъча на фенерчето складовото помещение. Сега вече успя да види, че зад воланите и на четирите коли бяха разположени някакви механизми. В складовото помещение беше хладно, но Уедърхил имаше чувството, че се намира в сауна. Беше подгизнал от пот под шушляковия гащеризон. Като продължаваше да стиска фенерчето в едната си ръка, той избърса лицето си с ръкав и се наведе, докато очите му се изравниха с рамката на прозореца откъм страната на шофьора на колата, по която беше работил.
Щеше да бъде абсурдно предметът зад волана да се нарече механичен човек. Беше дори преувеличено да се приеме, че е робот, въпреки че представляваше точно това. Главата приличаше на система за визуално следене, кацнала върху метален гръбнак, а за гърди служеше кутия, натъпкана с електронни прибори. Трипръстите стоманени ръце, които стискаха волана, приличаха на лапи. Крайниците бяха подвижно свързани на местата на ставите, точно като на човек, но всяка далечна прилика, която можеше да се долови, свършваше дотук.
В продължение на няколко минути Уедърхил внимателно разглежда робота шофьор, като се опитваше да запамети конструкцията му.
— Докладвай, ако обичаш — нареди Стейси, която беше започнала да се притеснява, че той се бави.
— Открих нещо интересно — отвърна Уедърхил. — Нов съучастник.
— По-добре да побързаш.
Той се радваше, че тръгва. Роботите, които седяха безмълвни в тъмнината в очакване на команда да подкарат колите към предварително програмираните цели, започнаха да му изглеждат като скелети. Той прикрепи въжетата към екипировката си за спускане и легна на студения под, като вдигна крака над главата си, нагоре по стената и с гръб към нея.
— Дърпай.
Стейси опря крак на една тръба и започна да тегли въжето, което минаваше през макарата на таралежа. В другия край краката на Уедърхил достигнаха вентилационната шахта и той влезе в нея така, както беше се спуснал, само че този път държеше компресора, в който се намираше ядрената бомба в протегнатите над главата си ръце.
Щом се озова изцяло в шахтата, той заговори в предавателя:
— Добре, спри да наглася таралежа и да поставя решетката на вентилатора. Няма смисъл да оставяме следи от посещението си.
Като действаше около компресора с бомбата, той повдигна таралежа и заклини шиповете му в стените на вентилационната шахта. После издърпа решетката с помощта на кордата и бързо я закрепи с болтове на мястото й. Едва сега си позволи да си отдъхне и да се отпусне. Не можеше да стори нищо, освен да лежи и да бъде изтеглен от шахтата, като остави цялото физическо усилие на Стейси, да гледа бомбата и да се чуди колко ли му беше писано да живее.
— Виждам краката ти — най-после каза Стейси. Мускулите на ръцете й бяха започнали да изтръпват, а сърцето й биеше силно от напрягане.
Докато излизаше от тясната хоризонтална шахта, той й помагаше доколкото може, като се избутваше встрани и нагоре. Сега вече имаше достатъчно място да прехвърли бомбата над рамото си, за да може Стейси да се пресегне и да я извади благополучно в сервизното помещение. Щом уви цилиндъра с парче мек плат, тя помогна на Уедърхил да се измъкне през отвора на вентилационната шахта.
Той бързо откачи найлоновите въжета и свали екипировката си за спускане, а Стейси задейства втория спусък, който прибра шиповете на таралежа. След това го измъкна от шахтата, нави въжетата около него и го постави в една от чантите. После, докато Уедърхил обличаше фланелката и шортите си за тенис, тя закрепи капака върху принудително направения отвор с помощта на изолираща самозалепваща лента.
— Някой обезпокои ли те? — попита я Уедърхил.
Тя поклати глава.