Влязоха в една съвсем безлична, ярко осветена и боядисана в бяло стая, където ги посрещна роботизирана сензорна система за охрана. На пода нямаше никакви мебели, по голите стени — никакви надписи. Вратата, през която се бяха озовали вътре, изглеждаше като единствения вход и изход.
— По каква работа сте тук? — попита роботът на механичен японски.
Манкузо замълча нерешително. Бяха му казали да очаква роботизирани охранителни машини, но не и нещо подобно на кофа за боклук на колелца, което издаваше заповеди.
— Отиваме в отделението за влакнесто-оптични комуникации, за да извършим модификация и проверка на системата — чинно отговори той, като се опитваше да скрие неудобството си от факта, че трябва да общува с изкуствен интелект.
— Разпореждане за работа и пропускателен код.
— Извънредно разпореждане четиридесет и шест „Р“ за проверка на комуникациите и програма за изпитания. — После приближи дланите си една към друга, допря леко върховете на пръстите си и повтори думата „ша“ три пъти.
Манкузо можеше само да се надява, че британският агент им беше съобщил правилния знак парола, както и кодовата дума и беше програмирал техните генетични кодове в паметта на роботизираната охранителна машина.
— Един по един, притиснете дланта на дясната си ръка към сензорния ми екран — нареди роботът пазач.
Тримата покорно се изредиха, поставяйки дланите си върху малък трептящ син екран, разположен навътре в облия му като варел гръден кош. Роботът помълча известно време, докато обработваше данните от компютъра си и сравняваше чертите на лицата им и техния ръст с имената и описанието им, които се намираха в запаметяващите му дискове — което според Уедърхил представляваше забележително постижение. Той никога не беше виждал компютър, способен да запаметява данните, подавани му от телевизионна камера и да обработва образите в реално време.
Те чакаха спокойни и делови, известени по време на инструктажа, че роботът е програмиран да улавя и най-малкия признак на нервност. Освен това очите им останаха вперени през цялото време в него. Блуждаещи очи, очи, които се опитваха да го избягват, щяха да събудят подозрение. Уедърхил дори успя да се прозее отегчено, докато машината сравняваше генетичните им кодове и отпечатъците от дланите и пръстите им.
— Разрешението за достъп потвърдено — каза най-сетне роботът. После цялата отсрещна стена на голата стая се завъртя навътре и се отмести встрани. — Можете да влезете. Ако останете повече от дванадесет часа, трябва да предупредите група за охрана номер шест.
Британският оперативен агент беше свършил работата си както трябва. Те успешно бяха преодолели това препятствие. Минаха през вратата и се намериха в покрит с килим коридор, който водеше към главния тунел. Щом стигнаха до един перон за пътници, се чу бръмчене на зумер и започнаха да премигват сигнални лампи. От едно огромно депо потегляше работна композиция, натоварена със строителни материали. Релсите се събираха при входа на главния тунел, който по преценка на Манкузо имаше диаметър четири метра.
След три зловещи минути на пълна тишина към перона приближи алуминиев вагон със заоблена горна част от стъкло, предназначен за превозване на десет човека, който се движеше върху единична релса. Вагонът беше празен, при уредите за управление нямаше никой. Вратата му се отвори с леко свистене и те влязоха вътре.
— Маглев — тихо произнесе Уедърхил.
— Какво? — попита Стейси.
— Маглев, съкратено за „магнитна левитация“. Това е концепция, която се основава на отблъскването и привличането между два магнита. Взаимодействието между мощни магнити, монтирани под влака, с други, разположени върху единична релса, повдигната в централната си част, движи вагоните по електромагнитно поле. Ето защо за такъв влак обикновено казват, че се носи във въздуха.
— Жълтурчетата са разработили най-усъвършенстваната система в света — добави Манкузо. — След като се справиха с охлаждането на бордовите електромагнитни свръхпроводници, те се сдобиха с превозно средство, което буквално лети на инчове от релсата със скоростта на самолет.