Вратата се затвори и малкият вагон остана неподвижен, докато компютризираните му датчици чакаха сигнал, който щеше да разреши потеглянето. Над релсата премигна зелена лампа и те безшумно се плъзнаха в главния тунел, като постепенно набираха скорост, докато най-накрая монтираните по тавана на тунела натриеви лампи се сляха в ослепително и размазано жълто петно.
— С каква ли бързина се движим? — зачуди се Стейси.
— Без да съм сигурен, предполагам, с около триста и двадесет километра в час — отвърна Уедърхил.
Манкузо кимна.
— С този темп пътуването би трябвало да продължи само пет минути.
Стори им се, че влакът едва бе успял да достигне оптималната си скорост, когато започна да намалява. Плавно, като асансьор на небостъргач, той се плъзна и спря безшумно. Те излязоха от вагона и се озоваха на друг пуст перон. Щом слязоха, вагонът зави по един обръщател, застана върху отсрещната релса и пое обратно към град Едо.
— Краят на линията — тихо каза Манкузо. Той се обърна и ги поведе през единствената врата на перона. Тя ги изведе в друг застлан с килими коридор, дълъг тридесетина метра, който завършваше при един асансьор.
Щом влязоха, Уедърхил кимна към арабските цифри върху бутоните.
— Нагоре или надолу?
— Колко нива има и на кое се намираме ние? — попита Стейси.
— Дванадесет. Ние сме на второ.
— Скиците на Ханамура показваха само четири — каза Манкузо.
— Те сигурно са били предварителни чертежи, които по-късно са били променени.
Стейси се взираше замислено в осветеното табло.
— Толкова за разположението във форма на център със спици.
— Без точни указания за пътя към отсеците с компютризирана електронна апаратура — заяви Уедърхил — ще трябва да се откажем от първоначалния си план и да се заемем с електростанцията.
— Ако успеем да я открием, преди да събудим съмнение — недоволно каза Манкузо.
— Това е единственото, което ни остава. Проследяването на електрическите проводници до източника им ще отнеме по-малко време, отколкото да се опитваме наслуки да попаднем в центъра за управление.
— Дванадесет нива със стаи и коридори — промърмори притеснено Стейси. — Можем да се лутаме из тях часове наред.
— Вече сме тук и нямаме друг избор — каза Манкузо, като погледна часовника си. — Ако Пит и Джордино са успели да се приземят на повърхността на острова и да отвлекат вниманието на охранителните системи на Сума, би трябвало да имаме достатъчно време да поставим пластичен експлозив и да се измъкнем обратно през тунела до Едо.
Уедърхил изгледа Стейси и Манкузо, а после погледна към таблото на асансьора. Беше му ясно как точно се чувстваха те — с опънати нерви, нащрек, с напрегнати, готови за действие тела. Бяха стигнали дотук и сега всичко зависеше от решенията, които щяха да вземат в следващите няколко минути. Той натисна бутона, върху който беше изписана цифрата 6.
— Нищо не ни пречи да започнем от средното ниво — заяви той, като изхождаше от практическата логика на нещата.
Манкузо вдигна куфарчето, в което бяха замаскирани две автоматични оръжия и го стисна под мишница. Той, Стейси и Уедърхил стояха неподвижни и притихнали в тревожно очакване. След няколко секунди се чу мелодичен звук, лампичката за шесто ниво светна и вратите се плъзнаха встрани.
Манкузо излезе първи, следван от Стейси и Уедърхил. Само след две секунди той се закова на място и дори не почувства как останалите се блъснаха в него. Тримата стояха и се взираха като селски глупаци, тръгнали на космическо пътешествие към Марс.
В огромната сводеста галерия, където бяха попаднали, цареше трескаво оживление, което човек би очаквал от армия сръчни работници, обслужващи поточна линия, като се изключеше факта, че липсваха устни заповеди, подвиквания или групови разговори. Всички специалисти, техници и инженери, които работеха край разположените в голям полукръг компютри и конзоли с прибори, бяха роботи с безброй различни размери и форми.
Още от първия опит бяха попаднали право в целта. Без да знае, Уедърхил беше натиснал бутона, който ги беше отвел направо в електронния мозък на ядрения команден център на Сума. В този комплекс нямаше хора. Целият персонал беше напълно автоматизиран и се състоеше от сложни, високотехнологични машини, които работеха по двадесет и четири часа в денонощие без почивки за кафе, обяд или отпуск по болест — нещо съвсем немислимо за някой американски профсъюзен лидер.